Ф. Уилсън - Пазителят на меча

съвсем близо до него. И това нещо бе гладно. Лутц почувства, че трепери неудържимо.

Ужас разкъсваше червата му. Опита се да пропълзи назад, да измъкне раменете и главата

си, но се беше заклещил. Сякаш шахтата го бе притиснала в обятията си и го стискаше

безпомощен в мрака, който бе толкова непрогледен, че не можеше да каже къде е горе и

къде — долу. Прониза го непоносим студ и с него дойде страхът, Лутц усети, че губи

разсъдък. Отвори уста — искаше да извика на Ото да го изтегли обратно. Студът

проникна в гърлото му и викът му се превърна в ужасен писък.

Навън зад него, вързаният за крака му колан внезапно започна да се люлее,

следвайки ритъма на неговите бясно мятащи се крака. Неясно и притъпено гъргорене

излизаше от дупката в стената и Грюнщад не можеше да повярва, че идваше от устата на

неговия приятел.

— Ханс?

Никакъв отговор.

Завладян от внезапен страх, Грюнщад дръпна с все сила колана, докато краката на

Лутц се озоваха на една протегната ръка. После се вкопчи в ботушите и изтегли приятеля

си обратно в коридора.

В мига, когато съзря какво е измъкнал от шахтата, Грюнщад започна да пищи.

Звукът отекна надолу по коридора на подземията, като отекваше и се усилваше, докато

накрая самите стени се затресоха.

Шибан от оглушителния рев на собствения си ужас, Грюнщад не можеше да откъсне

поглед, а през това време стената, в която бе пропълзял неговия приятел поддаде навън и

масивните каменни блокове се покриха с дребни пукнатини. После каменната плоча

точно над отвора, който бяха направили се разцепи с трясък. Окачените над коридора

мъждукащи крушки внезапно започнаха да гаснат и когато избледняха съвсем, стената

рухна навън с предсмъртна конвулсия, засипвайки Грюнщад с дъжд от разтрошен камък.

В отвора се появи нещо невъобразимо черно, хвърли се към него и го обгърна с едно

единствено неуловимо бързо движение.

И с него дойде ужасът.

3

Тавира, Португалия

Сряда, 23 април

02.35 (по Гринуич)

Неочаквано и бързо бе пробуждането на червенокосия. Сънят се бе отърсил от него

като разкопчано наметало и в първия миг той не можа да осъзнае причината. Изминалият

ден бе доста тежък, морето бурно и уловът богат и когато най-сетне намери постелята,

нямаше никакво съмнение, че ще спи непробудно до сутринта. Но въпреки това, само след

няколко часа той се беше събудил от необяснима тревога. Защо?

Отговорът дойде бързо и сякаш от само себе си.

Лицето му помрачня, мъжът заби гневно юмрук в пясъка до ниско разположеното,

сковано от дъски легло. В движенията му се долавяше не само яд, но и отчаяние. Надявал

се бе, че този миг не ще настъпи никога, дори от известно време бе започнал да вярва в

това. Но сега, когато часът дойде, мъжът осъзна, че случилото се е било неизбежно.

Той се надигна от леглото, обут само по гащи и закрачи из стаята. Имаше правилни,

почти нежни черти, мургава кожа, широки, покрити с белези от рани плещи и стройна

снага. Движеше се с котешка гъвкавост из стаята, бързо и ловко събираше разхвърляните

наоколо дрехи. И същевременно мислено прокарваше пътя, който му предстоеше да

измине до Румъния. Когато най-сетне събра всичко, от което имаше нужда, той го хвърли

на леглото, сви чаршафа на вързоп и завърза здраво краищата.

След като нахлузи панталоните и закопча елека, мъжът метна вързопа на рамо,

дръпна една къса лопата и излезе навън, в студената безлунна нощ, където въздухът бе

пропит с мирис на морска сол. Отвъд дюните се чуваше грохотът на Атлантика. Мъжът

изкатери най-близката до колибата дюна, спусна се от другата страна и започна да копае.

На близо метър дълбочина лопатата удари в нещо твърдо. Червенокосият коленичи и

започна да разравя почвата с ръце. Няколко бързи и мощни изхвърляния и отдолу се

показа тесен и дълъг калъф от кожа, който мъжът измъкна не без известни усилия от

дупката. Калъфът бе дълъг близо пет стъпки, но на широчина не надминаваше десет-

двадесет сантиметра, а дебелината му бе само няколко. Мъжът застина замислен, стиснал

в едната ръка калъфа. Съвсем доскоро бе изпълнен с безкрайната увереност, че никога не

ще се наложи да вади онова, което се криеше вътре. Остави го до себе си и продължи да

копае още. Не след дълго държеше в ръката си масивен колан-кесия, също грижливо увит

в кожа.

Червенокосият завърза колана на кръста под ризата си, а дългия плосък калъф