Хаим Оливер: Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)

После, свръх възбуден, заспах и за първи път от много месеци насам не сънувах бесилката.

И когато в седем сутринта нова експлозия разтърси прозорците, аз се събудих със свежа глава и ясен мозък, преизпълнен с решимост да постигна начертаните снощи цели.

По улиците отново забръмчаха полицейски коли, над небостъргачите се понесоха противопожарни хеликоптери. Пуснах транзистора: на пристанището гореше танкер, собственост на „Албатрос“.

Това бе сигналът, който Динамитеросите пращаха на Командора в отговор на отказа му да пусне на свобода Червената Олга. Те отново предупреждаваха, че ако до пладне тяхната „сестра“ не бъде освободена и пратена със самолет някъде към планините, ще последва трети, още по-съкрушителен удар. Говорителят не пропусна да съобщи, че в резултат на престъпното взривяване на рафинерията и опожаряването на гигантския танкер правителството на Ъперите предвижда ново повишение на цените на бензина.

В това утро обаче аз имах други поводи за вълнение и точно в девет бях на Двайсет и втора улица. Тя бе обхваната от плътен Стайфли, хора нямаше никакви, всички магазини бяха затворени, включително дюкянчето на номер 7. Чаках час, чаках два часа — пред приземието не се мярна никой. Когато стана пладне, надрасках на едно листче името си с молба да бъда потърсен и го пъхнах в ключалката. След това отидох в портиерната.

Портиерът, мрачен и мустакат, седеше зад затворената врата на стаичката си и гледаше телевизия. Почуках, той неохотно открехна. Облъхна ме миризма на алкохол, примесена с чист въздух.

— Какво има? — изръмжа той.

— Интересува ме един ваш наемател.

— Сега ли намерихте?… — Той посочи с глава телевизора. — Тъкмо когато разправят за министъра на войната и за Червената Олга?

Тикнах в ръката му един долар. Човекът поомекна.

— Влезте.

Влязох, а той веднага обърна поглед към апарата. На екрана стоеше Командора, спокойно заплашителен, и говореше, за кой ли път вече през това денонощие:

— … Отвлеченият от Динамитеросите в десет часа министър на войната генерал Хосе Браво бе открит преди двайсет минути на площад „Боливар“ в една затворена камионетка за пренасяне на месо. При това положение и за да успокоим разтревожената от последните събития общественост, ние решихме да направим разумен компромис и да освободим от ареста тъй наречената Червена Олга. Имаме сведения, че специалният самолет, който правителството е предоставило на нейно разположение, я е оставил в непозната местност сред Скалистия масив, откъдето хеликоптер на Динамитеросите я е откарал в неизвестна посока. С това инцидентът е приключен и ние се надяваме, че най-после благоразумието ще надделее и Динамитеросите ще преустановят своите противодържавни действия…

Портиерът изхихика:

— Трай коньо за зелена трева!… И тъй, господине, какво желаете от мен?

— Интересува ме наемателят на магазина за тютюн.

— Старият индио ли? За първи път го видях завчера, когато внасяше стоката си и подреждаше дюкяна.

— Сам?

— Не. Бяха пет-шестима човека, все като него, само един бял имаше с тях. Старият нае помещението за един месец, пробно, както рече той. Ако търговията вървяла, щял да остане и по-нататък, ако не, щял да търси друго по-подходящо място.

— Днес го няма.

— Че кой нормален човек ще ти излиза в тоя Стайфли?

Ненормални като мене…

— Знаете ли името му?

Портиерът разлисти домовата книга.

— Да, ето тук. Магазинът е нает от фирмата „Енерган компани“, а управителят му се казва Хуайт Игл, на английски.

— Бял Орел?

— Такова нещо. Индианците все такива имена носят: Черен Сокол, Гърмяща Змия, Силна Ръка и така нататък, нали знаете.

— Къде е седалището на фирмата?

Той прочете:

— „Енерган компани“, бюро и складове на кея Кенеди 368.

Кеят Кенеди се намираше далеч в предградията, на петдесетина километра оттук. В резервоара имах още двайсет литра гориво, достатъчни за шестстотин километра, стига енерганът да не се разложеше по пътя.

Докато препусках на север, включих радиото. Министърът на войната бе свободен и се съвземаше в клиниката на Ъперите. Червената Олга бе изчезнала някъде в дълбините на Скалистия масив. Танкерът „Далия“ потъваше, като заливаше морето с дебел слой нефт, и този слой непрекъснато растеше…

И докато слушах, в мозъка ми внезапно проблесна една мисъл, една проста мисъл, толкова проста и елементарна, че се задъхах от изненада и за да успокоя сърцето си, спрях за няколко минути край шосето.