Маргарет Этвуд - Разказът на Прислужницата

Чувам черния фургон, докато се изправям. Чувам го, преди да го видя — слял се е със сумрака, изниква от собствения си звук, като че ли изкристализира, като съсирек от нощта. Завива по алеята, спира. Смътно различавам бялото око, двете криле. Сигурно боята е фосфоресцираща. Двама мъже се отделят от фургона, качват се по предните стълби, натискат копчето на звънеца. Чувам звъна, динг-донг, като призрак на жена с козметика, долу в коридора.

Значи предстои и по-лошо.

Пропиляла съм си времето. Трябваше да взема нещата в собствените си ръце, докато имах тази възможност. Трябваше да открадна нож от кухнята, да намеря начин да се добера до шивашката ножица. Имаше и градинска ножица, иглите за плетене, светът е пълен с оръжия, ако ги търсиш. Трябваше да внимавам.

Но вече е твърде късно, вече са стъпили върху прашнорозовия килим на стълбите, тежко и приглушено топуркане, пулсиране на челото. Стоя с гръб към прозореца.

Очаквам непознат, но е Ник — отваря вратата, светва лампата. Не проумявам — освен ако не е един от тях. Винаги има такава възможност. Ник, тайно Око. Мръсната работа се върши от мръсни хора.

Боклук такъв, мисля си. Отварям уста да го изрека, но той се приближава, съвсем близо, прошепва:

— Всичко е наред. Мейдей. Тръгни с тях.

Нарича ме с истинското ми име. Защо това да означава нещо?

— С тях ли? — питам. Виждам двамата мъже зад него, високата лампа в коридора превръща главите им в черепи. — Да не си откачил?

Подозрението ми витае във въздуха над него като тъмен, предупредителен ангел. Почти го виждам. Защо Ник да не знае за Мейдей? Сигурно всички Очи знаят за него — изтръгвали са, изскубвали са, изкопчвали са го от предостатъчно тела вече предостатъчно месеци.

— Имай ми доверие — казва той, което само по себе си никога не е било талисман, не дава никаква гаранция.

Обаче аз се вкопчвам в това предложение. Само то ми е останало.

Един отпред, един отзад, двамата ме придружават надолу по стълбите. Крачим спокойно, осветлението е пуснато. Колко обикновено е всичко въпреки страха. Оттук виждам часовника. Не е някакво конкретно време.

Ник вече не е с нас. Може да е слязъл по задните стълби, защото не иска да го виждат.

Серина Джой стои в коридора, под огледалото, невярващо вдигнала поглед нагоре. Командирът е зад нея, вратата на дневната е отворена. Косата му е много прошарена. Изглежда разтревожен и безпомощен, но вече се дистанцира от мен, отдръпва се. Каквото и още да представлявам за него, в този момент съм катастрофа. Несъмнено здравата са се скарали заради мен, несъмнено тя му е стъжнила живота. И въпреки това му съчувствам. Мойра е права, аз съм пъзла.

— Какво е направила? — пита Серина Джой. Значи не тя ги е повикала. Каквото и да ми е намислила, било е по-лично.

— Съжалявам, не можем да ви кажем, госпожо — казва мъжът пред мен.

— Покажете ми документите си — настоява Командирът. — Имате ли заповед?

В този момент съм способна да се разкрещя, вкопчила се в перилата, зарязала всякакво достойнство. Мога да ги спра, поне за момент. Ако са истински, ще останат, ако не са, ще избягат. И ще ме оставят тук.

— Не ни трябва заповед, господине, но всичко е наред — казва отново първият. — Разкриване на държавни тайни.

Командирът вдига ръка към главата си. Какво съм казала и на кого, и кой от враговете му е разбрал? Вероятно това ще го превърне в опасност за сигурността. Аз съм над него, гледам го отгоре — смалил се е. Сред тях вече е имало чистки, ще има и още. Серина Джой пребледнява.

— Кучка — възкликва. — След всичко, което той направи за теб.

Кора и Рита надничат откъм кухнята. Кора се разплаква. Аз съм била надеждата ѝ, измамила съм я. Сега завинаги ще остане бездетна.

Фургонът чака на алеята, двойната му врата е отворена. Двамата, вече от двете ми страни, ме прихващат за лактите и ми помагат да се кача. Нямам представа дали това е началото, или краят ми — оставила съм се в ръцете на тези непознати, защото нищо друго не мога да сторя.

Затова пристъпвам към мрака вътре. Или пък към светлината.

Частична извадка от протокола на Дванайсетия симпозиум по Галаадски изследвания, проведен в рамките на конгреса на Международната историческа асоциация в Университета в Динай, Нанавит, на 25 юни 2195 година.

Председател: професор Мариан Лунен сърп, катедра по антропология на европеидната раса, Университет в Динай, Нанавит.