Иван Ефремов - Часът на Бика

От триста години насам човечеството навлиза в ЕСР — новата Ера. Осъществява се смелата мечта на хората и далечните светове се намират на една ръка разстояние от нас — по време.

Естествено, практически движението на ЗПЛ не става мигновено. Необходимо е време за навлизане в нула-пространството, време за много точно пресмятане на точката за излизане и за довличане на звездолета от най-близката точка до целта с обикновените анамезонни мотори и подсветлинна скорост. Но какво са два-три месеца такава работа в сравнение с милионите светлинни години разстояния на обикновения спиралносветлинен път в нашето пространство! Дори разликата в скоростта на костенурката и обикновения звездолет не е нищо в сравнение със ЗПЛ.

Сякаш илюстрирайки думите на учителя, влакът се гмурна в дълъг тунел. Във вагона светна опалова светлина и подчерта непрогледния мрак зад прозорците. Пред тях внезапно грейна и се разстла необятна равнина, обрасла със сребриста трева. Широко се завъртяха и побягнаха настрана вихрите, вдигнати от стремителното движение на вагоните. Яркосинята ивица в далечината загатна стъпаловидните древни планини, сред които по посока към Индийския океан се намираше платото Реват. То беше близо до гарата и за да стигнат до него, младите пътешественици не се нуждаеха от нищо друго освен от собствените си, достатъчно тренирани в ходенето и бягането крака.

Далечният бряг се отгатваше само по нюансите на небето и на клонящото към залез слънце. Тревата шибаше голите крака на пътниците и ги караше да чувствуват парещ сърбеж, вятърът облъхваше гърбовете им със суха жега. Възходящите въздушни струи бяха заградили пръстеновидната верига от плоски хълмове с трепкаща стена. Когато се изкачиха на билото, младежите замряха. Неочаквана горичка от грамадни секвои закриваше центъра на платото. Трийсет и четири широки пътечки — според броя на главните вектори на Великия пръстен — се разпръскваха от горичката към склоновете на околните хълмове от кафяв базалт, които бяха изсечени отвесно и покрити с някакви барелефи. Учениците не се спряха да ги разглеждат, а тръгнаха по белите камъни на главния път към горичката. Само две кръгли колони от черен гранит бележеха входа. Под протегнатите на огромна височина клони на секвоите отслабна заслепяващото слънце и утихна шумоленето на вятъра. Суровата мощ на гигантските дънери накара учениците да забавят стъпки и да понижат гласове, сякаш бяха проникнали в отдалечено от целия свят скривалище на някаква тайна. Те се споглеждаха с вълнение и любопитство, очаквайки нещо необикновено. Но когато излязоха на централната поляна под предишното неумолимо ярко небе, паметникът на звездолета «Тъмен пламък» им се стори прекалено обикновен.

Моделът на кораба — полусферичен купол от тъмнозелен метал — беше разсечен от груба права цепнатина, сякаш направена с колосален меч. Около основата му, под пръстеновидната издатина, бяха разположени статуите на хора. Площадката — подножието на паметника — представляваше стегнато навита спирала от светъл, огледално полиран метал, врязан в черния матов камък.

Броят на скулптурите във всеки полукръг от двете страни на цепнатината не беше еднакъв: пет — от западната, осем — от източната. Учениците бързо отгатнаха простата символика.

— Това е смъртта, която разделила загиналите на планетата Торманс и завърналите се на Земята — тихо каза Айода, леко пребледняла от обзелото я чувство.

Учителят мълком наведе глава.

— Позволете ми в заключение да разкажа за произхода на името. През петия период от ЕРС в западната сфера на световната култура нараствало недоволството от цивилизацията, рожба на капиталистическата форма на обществото. Мнозина писатели и учени се опитвали да надникнат в бъдещето. Предчувствието на художниците будело тревога в мислите на най-добрите умове пред наближаващата криза през годините, когато назряващите противоречия завършвали с военни конфликти. Но след изобретяването на ракетите за далечни разстояния и ядреното оръжие опасението за бъдещата съдба на човечеството станало всеобщо и, естествено, се отразило в изкуството. В Дома на изкуствата се пази една картина от онези времена. Късият й надпис е съвсем ясен за нас: «Последната минута». На обширно поле са строени в редици гигантски ракети, подобни на високи кръстове в старинни гробища. Ниско над тях е надвиснало мътното, лишено от слънце небе, застрашително щриховано от острите копия на бойните заряди — ужасните носители на термоядрената смърт. Страхливо озъртайки се, сякаш самите те изплашени от стореното, хората тичат в индийска нишка към черната пещера на дълбокия блиндаж. Художникът е съумял да предаде чувството за страшната беда, вече неотвратима, защото в отговор на гибелта на милиони невинни хора някъде оттам, накъдето са насочени кръгообразните чудовища, ще дойде не по-малко убийствен отговор. Ще загинат не онези, които тичат към блиндажа, а изобразените в другата половина на диптиха мъж и жена, млади и симпатични, коленичили на брега на голяма река. Жената притиска към себе си пеленаче, а по-голямото момченце здраво се е вкопчило в баща си. Мъжът прегръща жената и децата си, той е обърнал глава назад, натам, където от наближаващия облак на атомната експлозия се подава гигантският меч, надвесен над жалките фигурки на хората. Жената не се озърта — тя гледа към зрителя — и безкрайната мъка на обречеността, отпечатана върху лицето й, потиска всекиго, който види тази картина. Не по-малко силно е изразена безпомощността на мъжа — той знае, че всичко е свършено, и му се иска само едно — краят да дойде по-скоро.