Вероника Рот: Предани

Правя крачка назад и удрям стената. Тялото ми се свлича надолу.

- Съжалявам - казвам.

- Знам - отговаря кротко тя.

Няколко секунди стоим неподвижно и се гледаме. Спомням си как я намразих, когато я видях за първи път, защото беше Пряма и говореше каквото и дойде на ума, без да се съобразява. Но с времето тя ми показа, че е истински приятел, вярна на истината, смела и винаги готова да действа. Сега не мога да не я харесвам и да не виждам това, което Трис е видяла в нея.

- Знам какво е да искаш да забравиш всичко - казва тя. - Знам и какво е да убият човека, когото обичаш, ей така, без причина. Знам какво е да искаш да замениш всичките си спомени за миг спокойствие.

Тя хваща ръката, в която стискам серума.

- С Уил бяхме заедно за кратко, но той промени живота ми. Промени и мен. А Трис те промени още повече.

Суровото й изражение се стопява и тя леко докосва рамото ми.

- Това, което си сега, е нейно дело, и то трябва да живее. Ако изпиеш серума, никога няма да намериш пътеката към човека, който си сега.

Сълзите отново идват като в моргата пред тялото на Трис. Но този път с тях идва и болка, гореща и остра като нож в гърдите ми. Стискам ампулата в ръката си, облекчението, което би ми дала от агонията на всеки спомен, дерящ ме отвътре като нокти на озверяло животно.

Кристина ме прегръща и това прави болката още по-непоносима, защото ми напомня как Трис ме обгръщаше всеки път с тънките си малки ръце - в началото колебливо, но после по-силно и уверено. Напомня ми, че никога ничия прегръдка няма да бъде като нейната, защото нея я няма.

Няма и смисъл да плача, глупаво е, но не съм способен на нищо друго. Кристина ме държи дълго време и не казва и дума.

По едно време се опитвам да я отблъсна, но ръцете и остават на раменете ми, топли, здрави и мазолести. Може би хората загрубяват от болката така, както го прави кожата им. Но аз не искам да ставам груб човек.

На този свят има различни хора. Такива като Трис, които след страдание и предателство могат да намерят в сърцето си достатъчно любов, за да дадат живота си за брата, който ги е предал. Или като Кара, които могат да простят на човека, който е застрелял брат им в главата. Или пък като Кристина - хора, които са губили човек след човек, но въпреки това избират да продължат стоически напред и да изграждат нови приятелства. Виждам пред себе си нов избор - по-ярък и по-силен от този, който направих самият аз.

Отварям очи и й подавам ампулата. Тя я взема и прибира в джоба си.

- Знам, че Зийк все още страни от теб - казва тя, прегръщайки ме отново. - Но междувременно аз мога да ти бъда приятел. Можем даже да си разменим гривнички, както правят Аскетските момичета.

- Май няма да има нужда от последното.

Спускаме се по стълбите и излизаме навън, рамо до рамо. Слънцето е потънало зад сградите на Чикаго. Някъде в далечината чувам влак. Но ние си тръгваме от града и от всичко, което е значело то за нас. И това е добре.

Можеш да бъдеш смел по толкова различни начини. Понякога смелостта е да дадеш живота си за нещо по-голямо от теб самия или за друг човек. Понякога е да се откажеш от всичко, което познаваш, и от хората, които си обичал, в името на нещо по-велико.

Но понякога не е нито едното, нито другото.

Понякога смелостта е да стиснеш здраво зъби, да преглътнеш болката, да се бориш всеки ден и с бавни крачки да се запътиш към по-добър живот.

Точно от тази смелост имам нужда сега.

Евелин е застанала на линията, която свързва и разделя двата свята. Земята е покрита от следите на стотиците коли, които преминават всеки ден през нея. Хората от покрайнините отиват към града, хората от града излизат навън, хората от бившето Бюро пътуват натам и обратно. Приближавам се и Евелин вдига ръка да ме поздрави.

Когато се качва в камиона, ме целува по бузата и този път не се отдръпвам. Усещам, че на лицето ми се появява издайническа усмивка, но й позволявам да се позадържи.

- Добре дошла - казвам.

Преди повече от две години се бе споразумяла с Йохана да напусне града и никога да не се връща. Но Чикаго сега е толкова различен, че няма никакъв проблем да се прибере. Странно, но за тези две години тя се е подмладила. Лицето и е гладко, а усмивката й е по-широка.

- Как си? - пита.

- Аз съм... добре. Днес ще разпилеем праха от урната й.

Обръщам се и поглеждам урната на задната седалка, настанена като още един пътник. Дълго време пазех праха и в моргата на Бюрото, защото не знаех какво погребение би искала и не бях сигурен, че мога да го преживея. Но днес, ако все още имахме касти, щеше да е денят на Изборната церемония и беше време да се направи крачка напред, пък било то и малка.