Вероника Рот - ФОР

Истината е, че искам моят избор да прониже с нож сърцето на баща ми, да му донесе толкова болка, смущение и разочарование, колкото изобщо е възможно.

Има само един избор, който може да постигне това.

Поглеждам към него и той ми кимва, режа дълбоко собствената си длан, толкова дълбоко, че очите ми се насълзяват от болката. Прогонвам сълзите с мигане и свивам ръката си в юмрук, за да позволя на кръвта да се събере. Очите му са като моите – същото тъмносиньо, което на тази светлина изглежда като черно, просто кухини в черепа му. Гърбът ми пулсира и щипе, ризата драска разранената ми кожа, кожата, по която той дълбае със своя колан.

Разтварям ръката си над тлеещите въглени. Имам чувството, че горят в стомаха ми, че ме изпълват догоре с огън и пушек.

Аз съм свободен.

+ + +

Не чувам възгласите на Безстрашните, чувам единствено бучене.

Новата ми каста е като многоръко създание, което се е протегнало към мен. Вървя към него и не дръзвам да погледна назад, за да не зърна лицето на баща си. Ръце ме тупат по раменете, хвалят ме за избора ми, придвижвам се към най-задната част на групата, а по пръстите ми се стича кръв.

Заставам сред другите послушници до един чернокос Ерудит, който ме преценява и отхвърля с един поглед. Най-вероятно не изглеждам кой знае как в Аскетското сиво, висок и мършав след бързото си израстване през последната година. От раната на ръката ми блика кръв, тече по китката ми и капе по пода. Порязах се прекалено дълбоко с ножа.

Когато и последният от връстниците ми избира, стисвам подгъва на широката си Аскетска риза и го разпарям. Откъсвам лента плат от предната ù част и я увивам около ръката си, за да спра кървенето. Тези дрехи няма да са ми необходими повече.

Безстрашните, които седят пред нас, скачат на крака веднага щом и последният човек прави своя избор и се втурват към вратите, като ме понасят със себе си. Обръщам се назад точно преди да изляза и виждам как баща ми стои неподвижен на първия ред, а няколко други Аскети са се скупчили около него. Изглежда изумен.

Ухилвам се леко. Направих го, аз предизвиках това изражение на лицето му. Не съм идеалното дете Аскет, обречено да бъде погълнато от системата и от скромния живот. Вместо това съм първият трансфер от Аскетите към Безстрашните, и то от повече от десетилетие.

Обръщам се напред и се затичвам, за да настигна другите, не искам да остана назад. Преди да напусна залата, разкопчавам раздраната си риза с дълги ръкави и я оставям да падне назад. Сивата фланелка, която нося отдолу, също ми е голяма, но е по-тъмна и отива повече на черните дрехи на Безстрашните.

Те се понасят по стълбите, изритват вратите, за да ги отворят, смеят се, крещят. Усещам как гърбът, раменете, дробовете и краката ми горят и внезапно изпитвам съмнение в избора, който направих, в хората, които припознах за свои. Те са толкова шумни, толкова диви. Дали изобщо е възможно да си намеря място сред тях? Не знам.

Предполагам, че нямам избор.

Проправям си път през групата, търсейки другите послушници, но те, изглежда, са изчезнали. Придвижвам се настрани с надеждата да зърна накъде сме се отправили и виждам железопътните линии, провесени над улицата пред нас – като клетка с решетки от дърво и метал. Безстрашните се изкатерват и се изсипват на перона. Тълпата в подножието на стълбите е толкова плътна, че не мога да мина през нея, но знам, че ако не се изкача скоро, може и да изпусна влака, затова започвам да си проправям път с блъскане. Трябва да стисна зъби, за да се сдържа да не се извинявам, докато избутвам хората настрани с лакти и докато те ме тласкат нагоре по стълбите.

– Не тичаш никак зле – казва Тори, когато се промъква до мен на перона. – Поне за дете на Аскетите.

– Благодаря – отвръщам аз.

– Знаеш какво ще се случи сега, нали? – Тя се обръща и посочва светлината в далечината, идваща от приближаващия влак. – Той няма да спре. Само ще забави малко ход. И ако не успееш да се качиш, си до тук. Безкастов. Ето колко е лесно да бъдеш изритан.

Кимвам. Не съм изненадан, че изпитанието на инициацията вече е започнало още с края на Изборната церемония. Не съм изненадан и че Безстрашните очакват от мен да се докажа. Гледам как влакът се приближава – вече мога да чуя как свисти по релсите.

Тя ми се усмихва.

– Ще се справиш чудесно, нали?

– Защо го казваш?

Тя вдига рамене.

– Направи ми впечатление на човек, който е готов да се бори, това е.

Влакът се носи шумно към нас и Безстрашните започват да се мятат във вагоните. Тори тича и аз я следвам, като копирам позата и движенията ù, когато се приготвя за скока. Тя сграбчва дръжката до ръба на вратата и се прехвърля вътре, аз правя същото, като първоначално не успявам, но после съумявам да се издърпам във вагона.