Патрик Тили - Първото семейство

— Да — съгласи се Хилър. — На мен доста ми хареса.

Андерсън се пресегна и прекара пръсти по косата над дясното ухо на Хилър.

— Може би трябва да я оставиш малко по-дълга.

— Да — каза Хилър и приглади косата си. — Ще помисля по това.

След като излезе от кабинета на Андерсън, Стив загуби ориентация, но когато почувства земя под краката си и миризмата на трева, разбра, че е извън бункера.

— Стой — каза един глас. — Прибери краката си един до друг и се наведи. Ще те качим на самолет. — Три чифта ръце го сграбчиха и го вдигнаха във въздуха. Други ръце насочиха краката му надолу под нещо, което приличаше на арматурно табло. — Седни.

Стив седна. Ръцете сложиха обезопасителни колани на раменете му, стегнаха ги и ги закопчаха с катарами за бързо освобождаване.

— Сега си дай ръцете — каза гласът.

Стив вдигна окованите си с белезници китки. Около китките прекараха друга верига и издърпаха ръцете му назад от дясната страна на кабината. Той чу щракане на заключващ се катинар. — Добре, Дон, наместен е добре и е заключен.

Дон?

— Какво ще стане, ако трябва бързо да излезем? — попита Стив.

Една ръка го потупа по главата и един нов глас каза:

— Е, ти няма да можеш, приятелче.

Страхотно…

— Да тръгваме — каза първият глас. — Знаеш курса. Ще летим в строй свободен ромб на три хиляди фута. Седемдесет процента мощност след изкачване. Ти водиш, Дон. Аз съм номер две от дясната страна, Джо — номер три от лявата, Тони, ти си на опашката.

Стив чу одобрително мърморене.

— Какъв е каналът на Санта Фе? — попита трети глас и дъхът на Стив секна, когато го позна. Не… не може да бъде…

— Кулата е на десети канал. Ще превключа, когато напуснем Пуебло.

Стив почувства как някой сяда на лявата седалка и попита в обгръщащата го тъмнина.

— Ти ли си, Дон? Дон Лундквист?

— Да, аз съм — отговори гласът изненадано. — Ти кой си?

Стив се засмя.

— Стив! Стив Брикман.

— Кристофър Кълъмбъс! — възкликна Лундквист. — Мислех, че си мъртъв! Слушай, задръж… ще говорим по-късно. — Тя натисна бутона на таблото и електрическият мотор забръмча. След няколко минути бяха във въздуха.

„Колко изумително!“ — помисли Стив. От всички хора негов ескорт през първата част на пътуването му да е Дон Монро Лундквист. За последен път се бяха видели в стаята му във Въздушната академия в деня на дипломирането. Лежаха голи един до друг. А настойникът му спеше до тях в инвалидната си количка.

След четвърт час стигнаха определената височина, Лундквист махна качулката от главата на Стив и той с изненада видя, че седят под лъскав плексигласов капак. Всички „Скайхок“, които беше виждал, бяха с открита кабина. Той се огледа. Времето беше хубаво, небето — синьо, с разпръснати виолетови кълбести облаци; човек можеше да го гледа вечно. В обикновен „Скайхок“ Стив може би щеше да се вкочани, но със затворен капак и с включен вентилатор бяха приятно изолирани от студения ноемврийски въздух.

— Как се нарича това нещо? — попита той.

— „Скайрайдър“ 1 1 Небесен ездач (англ.) — Б.пр. — отговори Лундквист. Носеше бял шлем с релефни червени фигури от двете страни и тъмен визьор. Раменете й бяха по-широки, лицето по-слабо и по-сурово от последния път, когато я беше видял. Тя се усмихна. — Може и да не повярваш, но помислих, че под качулката има нещо познато. Бях сигурна, че познавам ръцете…

— Имаш добра памет.

— За някои неща, да… — Лундквист го погледна косо, после заразглежда небето напред.

Стив погледна значката със сребърни нишки — „Минитмен“, — пришита на куртката й — най-високото отличие, давано на най-изтъкнатите старши кадети. Това му напомни, че беше станал жертва на заговор. Стив Брикман си беше поставил за цел да е първенец в курса във Военната академия и цели три години с неуморна решителност се беше посветил изцяло на преследването на тази цел. Знаеше , че е най-добрият, но вместо да бъде награден, най-високата награда и най-високите оценки от последните изпити бяха присъдени на Лундквист. Нямаше значение. Вече беше преживял разочарованието. Но не беше забравил унижението. Сега имаше нова цел, която щеше да е също толкова ценна. Планираше да унищожи Лундквист — и всички други, които бяха заговорничили дай се даде наградата, която по право беше негова. Рано или късно, един по един, щяха да си го получат.

Но тя щеше да е първа.

Той й се усмихна.

— Радвам се да те видя.

— Аз също. Във форт Уърт съобщиха, че те свалили миналия юни.