Патрик Тили - Първото семейство

Трудността идваше от това, че мютите не признаваха граници. За получовешка раса те бяха и хитри, и упорити. Бяха убедени, че земната повърхност им принадлежи. И затова продължаваха да се връщат и да бъдат убивани. Андерсън мислеше, че това се дължи на мозъчни увреждания, предадени им по наследство. Бяха твърде тъпи, за да се учат. Но не достатъчно тъпи. Тяхната неспособност да помнят й беше втълпявана още от училище, но тези уроди все още знаеха как са се случили нещата в света. Групи от хора с израстъци по главите проникваха в така наречените „омиротворени райони“ на външните щати и нападаха работните групи над земята, ешелоните и охранителните постове във фабрики и обработващи заводи. Задачата на мрежата от попътни станции, изградена на стратегически места, беше да спира тези набези.

В продължение на столетия след Холокоста мютите бяха доказали, че имат пълен имунитет срещу радиацията, която обгръщаше земята; всъщност те, изглежда, нарастваха въпреки все по-големия брой избивани от пионерните експедиции. Мютите живееха средно два пъти по-дълго от трекерите и се говореше, че по численост са петдесет пъти повече от тях. При последното преброяване през 2985 година трекерите бяха под 450 000, което означаваше, че ако разузнаването беше преценило правилно, на земята имаше над двадесет и два милиона мюти!

Лично на Андерсън й беше трудно да го повярва. Тя не беше безразлична към някои привлекателни страни на действителността на повърхността, но, общо взето, за нея това беше огромно неприветливо място. Беше излизала горе много пъти за по една година и никога не беше виждала петстотин или шестстотин мюти наведнъж. Някой от нейния екип беше измислил добро име за повърхността. Голямото празно място. Наистина беше празно! Това беше и все още продължаваше да е най-силното й впечатление. Тиха страна, където се криеше опасност, готова да се нахвърли върху непредпазливия; спяща страна, чакаща търпеливо столетия завръщането на законните си собственици. Ако там наистина имаше двадесет и два милиона мюти, човек не би могъл да мине дори двадесет метра, без да се спъне в някой от тях.

Съмненията на Андерсън не се споделяха от Гранд Сентрал. При такива тревожни оценки за числеността на врага не беше изненадващо, че главната задача на силите на Федерацията на повърхността беше да контролират общия брой на мютското население чрез продължаване на програмата за омиротворяване, започната през 2465 година. Пионерите от попътни станции като Пуебло и тези от пътуващите ешелони — като този, на който беше служил Брикман — изпълняваха своята част чрез провеждане на наричаното от Гранд Сентрал огнено прочистване — операции по опожаряване, при които всеки възможен източник, който можеше да осигури на мютите храна и подслон, беше методически разрушаван, а всяко животно в обхвата на оръжията на патрулите — убивано. Самите мюти бяха на върха в списъка с цели. Навсякъде, където тактическите условия позволяваха, младите мъже и жени мюти бяха отвеждани да попълват живата сила в работните лагери; старите и прекалено младите биваха ликвидирани.

Това беше ужасна, мръсна работа, в която Андерсън беше участвала, докато се придвижваше нагоре в йерархията. Но тя трябваше да бъде свършена. Всички го знаеха. Бяха отгледани, за да я вършат. Във Федерацията човек се подчиняваше на заповеди. Без да пита защо. Андерсън беше типичен продукт на Федерацията. Тя беше добър войник, строг командир. Но понякога си задаваше въпроси, на които нямаше лесни отговори. Въпроси, за които многократно се беше опитвала да престане да мисли, но които продължаваха да се въртят в ума й и да подкопават желязната й решителност.

От време на време напрежението ставаше непоносимо. За тези особено трудни моменти, когато дори меденият глас на Генералния президент, напяващ „Четвъртото вдъхновение“, не беше достатъчен да намали напрежението, Андерсън имаше свое лично спасение. Зад големия портрет на Джордж Рузвелт Джеферсън 31-ви тя имаше ценен запас от трева рейнбоу, взета от един на-ко, който беше изправен до стената заради глупостта си да я пренесе тайно на попътната станция с ешелон, извършващ обичайния си тримесечен курс. Официално доказателството трябваше да бъде изгорено след съд по бързата процедура, но командирите на попътните станции, ако бяха умни, можеха понякога да приберат такива неща. Андерсън спадаше към тази категория. Въпреки външно твърдото й конформистко, малко тежко държане, тя не пропускаше този номер. В подземните бази на Федерацията дори строевите полковници трябваше да се пазят. Всеки трябваше да се пази. Но на фронтовата линия — въпреки онова, което тя беше казала пред Брикман — човек можеше да наруши малко правилата. Е… някои правила. Защо иначе бе положила толкова труд да стане полковник?