Патрик Тили - Кървавата река

Стив си помисли дали да не го ликвидира веднага. Алтернативата беше да го носят по целия път до Уайоминг, но докато стигнеха там — при условие, че някога стигнеха — дори Мистър Сноу нямаше да може да му помогне.

Това беше трудна алтернатива, пред която можеха да се изправят, ако ситуацията се влошеше, и щеше да предизвика разногласия. Стив знаеше, че Джоди ще се бори до последния момент да запази Келсо жив. Но пък ако беше на мястото на Келсо, той също щеше да е доволен, ако някой го защитава.

Междувременно единственото, което можеха да направят, беше да му сложат шини, да бинтоват счупените крайници, за да предпазят бедрената става от по-нататъшно разместване, и да го вържат за вратата на люка на товарното отделение като на шейна.

От склада на брега на Лонг Пойнт бяха взели бинтове, лекарства и храна и — най-доброто от всичко — няколко аварийни термоодеяла. Но оцеляването им беше застрашено от съвсем неподходящите им обувки и дрехи и липсата на подслон.

Стив вече беше предприел мерки за решаване на последното. За да освободят Келсо, изместиха фюзелажа от дървото, като използваха клони за лостове. После подпряха счупеното дясно крило със същите клони, като наведоха плоскостта така, че десният край на крилото да допре до земята. Преместиха Келсо под него и сега той лежеше, завит с две одеяла, върху клонки, отсечени от околните борове. Меките вечночервени игли миришеха сладко и успокояващо.

Нагласиха още клони в предния и задния край на крилото, сложиха и още няколко слоя, за да спрат снега, и се получи уютно малко скривалище, в което се сгушиха.

В сравнение с раните на Келсо раната отпреди една седмица от стрела в дясното бедро на Стив беше само малко неудобство, но ако не й отделеше достатъчно внимание и грижа, скоро нямаше да може да върви. Клиъруотър беше ожулена и с натъртени колене, а Джоди я болеше и вратът, и целият гръб и едва ходеше. При това положение той трябваше да върви напред — което не го правеше много щастлив, но все някой трябваше да поеме това задължение, за да оцелеят.

Краката на Джоди не бяха пострадали, но щяха да са необходими две или три седмици преди Стив и Клиъруотър да оздравеят достатъчно, за да извършат преход от хиляда мили — и по целия път да носят Келсо. Стив знаеше, че това е на практика невъзможно, но трябваше да тръгнат, за да оцелеят; тук можеха да останат най-много два или три дни — не толкова за почивка, колкото за подготовка за предстоящия преход.

Трябваше да се махнат оттук. Дори електронните уши на Карлстром все още да не бяха доловили паническия им разговор във въздуха, той скоро щеше да научи, че са излетели с почти празни резервоари. И единственото, което трябваше да направи, беше да начертае един кръг върху картата. И нямаше да мине много време преди някой от неговото разузнаване да разбере в коя част на кръга се намират.

Към това трябваше да се прибави съвсем неочакваната заплаха от присъствие на майстори на желязо в пристанище Бентън — само на шестдесетина мили от мястото, на което се намираха. След като той бе видял кораба, беше основателно да се допусне, че някой от борда може да е видял двата скайрайдъра. И ако поддържаха връзка с помощта на пощенски гълъби, новината щеше да бъде предадена на рода на Яма-Шита. Майсторите на желязо непрекъснато пращаха писма и документи по правителствената пощенска система и паралелните частни мрежи от куриери на всеки от всеки от седемнадесетте феодални владетели.

Стив и другарите му бяха дали на рода на Яма-Шита достатъчно основание да съжалява за участието им в построяването на летящи машини. Роднините на самурая можеха да сбъркат рапорта за двата скайрайдъра с ракетно захранваните самолети, които той и другарите му бяха използвали за бягството от Херън Пул.

През това време на годината, като се имаха предвид атмосферните условия и разстоянието, което ги отделяше от главната квартира на фамилията в Саракуза, възможността за намеса оттам беше малко вероятна, но нямаше смисъл да се рискува — особено при неизвестния брой джапи на котва до брега. Оттук нататък преследването от агенти на АМЕКСИКО и на майсторите на желязо бяха фактори, които трябваше да имат предвид; щеше да е глупаво да основават бъдещите си ходове само на късмета.

Стив седеше сгушен с Джоди, Клиъруотър и Кадилак пред примуса, топлеше ръцете си, поклащаше глава и мислеше за тежкото им положение. Защо ставаше все по-трудно и по-сложно, вместо да става по-лесно и по-просто? Кога щеше да свърши това? И преди всичко защо беше пренебрегнал всички предупреждаващи сигнали и се беше набутал в тази каша?