Изпървом жителите на селото не ми даваха да се доближа до момчето. Предупреждаваха ме да не го докосвам, понеже било „прокълнато“. Отскубнах се от тях и си сложих ръкавиците и лекарската маска. Кожата на момчето беше хладна и сива като цимента, върху който лежеше. Не можах да напипам нито сърцебиене, нито пулс. Безумните му очи бяха широко отворени и потънали в орбитите си. Следяха всяко мое движение, сякаш имах пред себе си хищник, а не човешко същество. Докато го преглеждах, хлапето се държеше изключително враждебно, опитваше се да ме сграбчи със завързаните си ръце и да ме ухапе — въпреки кърпата в устата си.
Мяташе се тъй необуздано, че се наложи да потърся помощта на двама по-ячки селски момци, за да го удържим. Те обаче не помръднаха от мястото си и продължиха да се тълпят разтреперани до вратата като изплашени зайчета. Обясних им, че ако си сложат маска и ръкавици, няма никаква опасност да се заразят. Когато отново поклатиха глави, промених рязко тона си и най-безцеремонно им заповядах да се подчинят, макар и да нямах никакво законно право да се държа така.
Това вече подейства. Единият от мъжете хвана момчето за краката, а другият — за ръцете. Помъчих се да му взема кръв за изследване, ала изтеглих единствено кафеникава гъста течност. Докато издърпвах иглата, хлапето отново започна да буйства.
Този от „санитарите“ ми, който държеше ръцете на момчето, реши за по-сигурно да ги притисне с колене към пода. То обаче неочаквано се изви и аз чух как лявата му ръка изхрущя. Назъбените краища на лъчевата и лакътната кост пронизаха сивата кожа и се подадоха навън. Хлапето не извика — и сякаш дори не го забеляза, — ала нервите на двамата ми помощници не издържаха. Те скочиха и се втурнаха към вратата, изчезвайки в нощта.
В интерес на истината и аз инстинктивно бях отскочил няколко крачки назад. Срам ме е да си го призная, но така се случи. Работех като лекар през целия си съзнателен живот. Бях обучен — и може дори да се каже „отгледан“ — от китайската народноосвободителна армия. Бях изцелил безброй ранени бойци и на няколко пъти се бях озовавал очи в очи срещу смъртта, а ето че сега се бях изплашил (и то не на шега!) от един немощен хлапак.
Момчето започна да се извива към мен. Вече бе успяло напълно да освободи ръката си. Плътта и мускулите се разкъсваха и раздираха, докато не остана само голото чуканче. Като си помагаше с дясната си ръка, която продължаваше да е завързана за лявата, хлапето запълзя по пода.
Втурнах се навън и залостих вратата след себе си. Опитах се да се успокоя, да сподавя чувството на страх и срам. Въпреки това, когато попитах селяните как точно се е заразило момчето, гласът ми все още трепереше. Не получих никакъв отговор. В същия миг дочух удари по вратата — хлапето блъскаше с юмрук по тънкото дърво. Едва се удържах да не подскоча при тези зловещи звуци. Молех се местните да не забележат колко съм пребледнял. Надавайки вик колкото от страх, толкова и от гняв, аз им повторих, че на всяка цена трябва да ми кажат какво се е случило с момчето.
Тогава напред пристъпи една млада жена — може би майката на хлапето. По лицето й се виждаше, че бе плакала в продължение на дни; очите й бяха сухи и червени. Жената ми сподели, че всичко започнало, когато детето отишло заедно с баща си да „ловят луната“ — тоест да се гмуркат в търсене на съкровища сред подводните руини на дъното на язовира „Трите пролома“. Там имало над хиляда и сто изоставени селца, градчета и дори големи селища; винаги можело да се намери нещо ценно. По онова време подобна практика не беше рядкост, въпреки че беше строго забранена от закона. Майката на момчето ми обясни, че не ставало въпрос за кражба, понеже някогашният им дом Стар Дачан също се намирал там; двамата просто искали да спасят част от семейните ценности, останали в къщите след изселването на жителите. Жената започна да се повтаря и се наложи да я прекъсна с обещанието, че няма да кажа нищо на полицията. Това я успокои донякъде и тя ми разказа, че синът й се върнал със сълзи на очи и рана от ухапване на крака. Хлапето не знаело какво се е случило, защото водата била твърде тъмна и мътна. Що се отнася до баща му, той изчезнал безследно.
Извадих мобилния си телефон и набрах номера на доктор Гу Уън Куй — мой стар другар от армията, който сега работеше в Института по инфекциозни заболявания към Чунцинския университет 8 8 Институт по инфекциозни и паразитни заболявания към филиала на Първа болница, Чунцински медицински университет. — Б.а.
. Двамата си разменихме дежурните любезности, след което обсъдихме собственото си здраве и здравето на внуците ни, както бе прието. Тогава му разказах за странната зараза и изслушах шеговитите му забележки по повод селската хигиена. Насилих се да се засмея, ала същевременно изтъкнах, че според личното ми мнение случаят наистина е сериозен. С известна неохота той ме попита за симптомите. Описах всичко: ухапванията, треската, момчето, ръката му… и чертите на лицето му внезапно се изопнаха. От усмивката му нямаше и следа.
Читать дальше