Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

С вашите… какво?

С нашите предложения към Белия дом. Разработихме цяла програма по отстраняване на заплахата — първоначално във вътрешните граници на САЩ, а впоследствие и по целия свят.

И как реагираха от Белия дом?

Фаза номер едно много им хареса. Направо се влюбиха в нея. Било евтино, бързо и — при адекватно изпълнение — на сто процента секретно. Тази фаза изискваше внедряването на специални части в заразените региони със специални правомощия. Специални правомощия да открият, изолират и унищожат източниците на инфекция.

Да унищожат?

Напълно да ги ликвидират.

Да не говорите за отрядите „Алфа“?

Да, сър, и трябва да се каже, че те действаха изключително успешно. Въпреки че данните за проведените от тях операции са засекретени за следващите сто и четирийсет години, мога да ви уверя, че действията на тези бойни подразделения се нареждат сред най-забележителните постижения в историята на американските елитни войски.

Тогава какво се обърка?

По отношение на първата фаза — нищо, но отрядите „Алфа“ бяха просто временна мярка. В задачите им никога не е влизало отстраняването на заразата; те бяха длъжни само да възпрепятстват по-нататъшното й разпространение и да удържат положението под контрол, спечелвайки достатъчно време за привеждането в изпълнение на фаза номер две.

Само дето фаза номер две така и не бе завършена…

В интерес на истината тя даже не беше стартирана! И точно поради тази причина американските военни бяха сгащени тъй срамно неподготвени…

Втората фаза на програмата представляваше мащабна общонационална операция — нещо, което не се беше случвало от най-черните дни на Втората световна война. Подобни амбициозни планове изискват колосални инвестиции от държавни активи и национална поддръжка. В същото време към настоящия момент ние не разполагахме нито с едното, нито с другото. Американците току-що бяха преживели един дълъг и кръвопролитен конфликт. Бяха уморени. Беше им дошло до гушата. И както през седемдесетте години на двайсети век, махалото на обществените настроения се мяташе от екстремния милитаризъм до крайно пацифистки нагласи.

При тоталитарните режими — комунизъм, фашизъм, религиозен фундаментализъм — народната подкрепа е даденост. Спокойно можеш да започваш войни, да ги проточваш колкото си искаш във времето, да облечеш всичките си поданици в униформа за какъвто си искаш период от време и изобщо да не ти пука за ответната реакция. При демокрацията обаче ситуацията е точно противоположната. Подкрепата на нацията трябва да се използва пестеливо като ограничен държавен ресурс. И да се изразходва мъдро, внимателно и по такъв начин, че направените инвестиции да се възвръщат многократно. Америка е особено чувствителна към изтощението и умората от войната, а нищо не спомага толкова за негативната обратна реакция, както предчувствието за поражението. Казвам „предчувствие“, защото американското общество живее според принципа „всичко или нищо“. Ние обичаме големия резултат, големия тъчдаун, големия нокаут още в първия рунд. И същевременно искаме да знаем — и държим да го узнаят и всички останали, — че победата ни е не просто неоспорима, но и абсолютно съкрушителна. Ако не е така… е, в такъв случай… спомнете си какви бяхме преди Голямата паника. Всъщност ние не изгубихме войната в последния локален конфликт — нищо подобно! На практика ние успяхме да се справим с изключително сложна задача, при положение че разполагахме с минимално количество ресурси и бяхме поставени в крайно неблагоприятни обстоятелства. И в крайна сметка победихме, но хората видяха всичко в коренно различна светлина, защото нашият национален дух копнееше за светкавично постигната бляскава победа. А ето че мина твърде много време, бяха изхарчени твърде много средства, твърде много животи бяха погубени и твърде много съдби — осакатени завинаги. Ние не просто изгубихме подкрепата на народа си; ние тотално го разочаровахме.

Замислете се за финансовите измерения на фаза номер две. Знаете ли колко струва обличането само на един-единствен американец в униформа? Имам предвид не само времето, когато той ще я носи — обучение, въоръжение, храна, транспорт, медицинско обслужване… Говоря за цялата сума в дългосрочен план, която американските данъкоплатци ще трябва да изплащат цял живот. Това е едно нескончаемо финансово бреме, а в онези дни парите едва ни стигаха за поддържането на онова, с което вече разполагахме…