Дмитрий Глуховски: Метро 2035

Известно беше какво има там, зад потропващите неспокойно врати — разграбени апартаменти. Бяха останали само разхвърлени по пода снимки — непотребни никому спомени на чужди мъртъвци — както и огромни мебели, които не можеш да замъкнеш със себе си нито в метрото, нито на оня свят. На другите сгради прозорците се бяха разлетели от взривната пълна, а тук стъклопакетите бяха издържали. Но за двайсет години се бяха покрили целите плътно с прах, ослепели като от катаракта.

По-рано в други апартаменти можеше да се срещне някой бивш стопанин: тикнал противогазния хобот в някаква играчка, плаче гъгниво в хобота и не чува как са се приближили отзад към него. Но вече отдавна не попадаше на никого. Някои бяха останали да лежат с дупка в гърба до тази своя глупава играчка, а други после бяха видели тях и бяха осъзнали — горе вече няма домове и изобщо нищо няма. Бетон, тухли, киша, напукан асфалт, жълти кости, всякакви вехтории, е, и фонът. Така е в Москва — така е и по целия свят. Никъде другаде няма живот — само в метрото. Факт. Общоизвестен.

Известен на всички освен на Артьом.

А току-виж на безкрайната Земя има още някое място, пригодно за човека? За Артьом и за Аня? За всички от станцията? Място, където над главите им не би имало чугунен таван, където може да се расте до небето? Да си изгради къща — своя, живот — свой, и от това място вече да се заселва постепенно отново цялата изпепелена земя?

— Всички наши... Бих настанил... На въздух... Да живеят...

Четирийсет и шест етажа.

Би могъл да спре и на четирийсетия, и на трийсетия; нали никой не беше казвал на Артьом, че непременно трябва да се качи до самия връх. Но той кой знае защо си беше набил в главата, че ако успее да направи нещо, ще е само там, на покрива.

— Разбира се... Не е... Не е толкова... високо... като на кулата... тогава... Но... Но...

Прозорчетата на противогаза се замъглиха, сърцето се блъскаше в гръдния кош и сякаш нещо остро опипваше къде под ребрата на Артьом може да се плъзне. Дишането през филтрите на противогаза беше трудно и мъчително, не стигаше живот и когато Артьом се добра до четирийсет и петия етаж, както онзи път, на кулата, не издържа и съдра от себе си тежката гумена кожа. Пое си от сладкия и горчив въздух. Съвсем различен въздух от онзи в метрото. Свеж.

— Височината... Може... Та там... Триста метра... Височина... Затова може... Затова навярно... От височината... се лови...

Той смъкна от себе си раницата — довлякъл я беше. Облегна вкаменения си гръб в капака на люка, отвори го навън, измъкна се на площадката. И едва там падна. Лежеше по гръб, гледаше облаците, които сякаш бяха на една ръка разстояние; усмиряваше сърцето си, успокояваше дишането си. После се изправи.

Каква гледка имаше оттук...

Сякаш вече си умрял, полетял си към рая, но изведнъж си се натъкнал на стъклен таван и си увиснал там, и се мяташ под този таван ни натам, ни насам. Ала е ясно, че от такава височина вече не можеш да се върнеш — когато си видял отгоре колко миниатюрно е всичко на земята, как след това ще го възприемеш отново сериозно?

Наоколо се извисяваха още два такива небостърача, някога пъстри, а сега сиви. Но Артьом винаги се изкачваше именно на този. Така му беше по-уютно.

За миг се появи пролука между облаците, през нея се стрелна слънцето; и изведнъж му се стори, че проблесна нещо от съседната сграда — или от покрива, или от прашния прозорец на един от най-горните апартаменти. Сякаш някой беше хванал слънчев лъч с огледалце. Но докато успее да се вгледа, слънцето се барикадира обратно и блясъкът изчезна. Вече го нямаше.

Погледът му постоянно се насочваше — колкото и Артьом да го отклоняваше — към преродилата се гора, която се беше разраснала на мястото на Ботаническата градина. И към черната

плешива пустош в самата ѝ сърцевина. Толкова мъртво място, сякаш Господ е излял върху него остатъците от горящата сяра. Но не, не беше Господ.

Ботаническата градина.

Артьом я помнеше друга. Само това си спомняше от целия изчезнал довоенен свят.

Странна работа — ето че целият ти живот се състои от плочки, тюбинги, протекли тавани и ручеи на пода покрай релсите, от гранит и от мрамор, от задух и от електрическа светлина.

Но ако изведнъж се окаже, че в него има късче от нещо друго: майско прохладно утро, по детски нежна свежа зеленина върху стройните дървета, изрисувани с цветни тебешири паркови алеи, отегчителна опашка за сладолед и самия този сладолед — в чашка, не просто сладък, а неземен. И гласът на мама — отслабнал и изкривен от времето като меден телефонен кабел. И топлината на ръцете ѝ, от които се стараеш да не се откъсваш, за да не се изгубиш — и ги стискаш с всичка сила. Макар че нима е възможно да се помни такова нещо? Навярно не.