Дмитрий Глуховски: Метро 2035

— А ти поне опитваш ли се да ме слушаш? — попита той Аня.

Но нея вече я нямаше в палатката.

Дрехите му лежаха точно на мястото, където ги беше хвърлил — на прохода. Аня не ги беше прибрала, не ги беше размествала. Само беше прекрачила през тях, сякаш се боеше да не ги докосне. Да не се зарази. Може и наистина да се е бояла.

Навярно и одеялото винаги ѝ е било по-нужно. Той все някак ще се сгрее.

Добре че си е тръгнала. Благодаря ти, Аня. Благодаря, че не взе да разговаряш с мен. Благодаря, че не почна да ми отговаряш.

— Благодарности, бля! — каза той на глас.

— Може ли? — обади се някой иззад брезента и право над ухото му. — Артьом? Нали не спите?

Артьом запълзя към панталоните си.

Навън, седнал на сгъваемо походно столче, чакаше старец с твърде меко за възрастта си лице. Беше се настанил удобно, уютно, стабилно и беше ясно, че се е разположил тук отдавна, но изобщо не възнамерява да си тръгва. Старецът беше чужд, не от станцията; мръщеше се, докато непредпазливо си поемаше дъх през носа. Личеше си, че е приходящ.

Артьом сплете пръсти в козирка, с която заслони очи от алената светлина, заливаща станцията ВДНХ, и се вгледа в госта.

— Какво ти трябва, старче?

— Вие ли сте Артьом?

— Да допуснем. — Артьом вдиша през носа. — Зависи.

— Аз съм Омир — заяви старецът, без да се изправя. — Така ми викат.

— Наистина?

— Аз пиша книги. Книга.

— Интересно — каза Артьом с гласа на човек, на когото изобщо не му е интересно.

— Историческа. Един вид. За нашите дни.

— Историческа — повтори Артьом предпазливо, оглеждайки се. — Това пък за какво? Разправят, край с историята! Свършила е.

— А ние? Нали някой трябва за всичко, което с нас тук... За всичко, което се случва тук с нас, да разкаже на потомците.

Ако не го изпраща Мелник, мислеше Артьом, тогава кой? Кой? За какво?

— Потомците. Свято нещо.

— И от една страна, трябва да се разкаже за най-важното... По какъв начин живеем тук? Всички етапи и перипетии, така да се каже, да се отразят. А от друга страна — как да се направи юва? Сухите факти се забравят. За да ги запомнят хората, е нужна жива история. Нужен е герой. Та търсех материал. Опитах какво ли не. Струваше ми се, че съм намерил. Но после се захванах... И не сработи. Не се получи. А след това чух за ВДНХ и...

Явно беше, че на стареца не му е лесно да обяснява, но Артьом не възнамеряваше да му помага; той все не можеше да разбере какво ще последва. От стареца не лъхаше зло, само неловкост, но нещо се събираше във въздуха, между него и Артьом се формираше нещо, което като че ли всеки момент щеше да се взриви, да ги опари и да ги пореже е отломките си.

— Разказаха ми за ВДНХ... За черните — и за вас. И аз разбрах, че трябва да намеря именно вас, за да...

Артьом кимна: беше дошъл краят.

— Отлична история.

И без да се прощава, закрачи нататък, пъхнал вечно измръзналите си ръце в джобовете. Старецът остана зад гърба му върху удобното си столче, все още обяснявайки нещо в гръб на Артьом. Но Артьом реши да се направи на глух.

Примигна — очите му се бяха приспособили, можеше да не ги присвива повече.

Към онази светлина, която е на повърхността, те бяха привиквали по-дълго. Година. Това е бързо! Повечето жители на метрото навярно биха ослепели завинаги от слънчевата светлина, дори такава, приглушена от облаците. Та нали цял живот прекарват в тъмнина. А Артьом застави себе си да вижда горе. Да вижда света, в който се е родил. Защото, ако не можеш да понесеш слънцето — как ще се върнеш, когато дойде времето за това?

Всички, родили се в метрото, растяха вече без слънце — като гъби. Нормално — оказа се, че на хората им е нужно не слънцето, а витамин D. Оказа се, че слънчевата светлина може да се яде във вид на драже. А може да се живее и опипом.

В метрото нямаше общо осветление. Нямаше общо електричество. Абсолютно нищо не беше общо: всеки беше сам за себе си. На някои станции се бяха научили да изработват достатъчно светлина, за да бъде почти както преди. На други едва стигаше за една лампичка, светеща насред платформата. Трети бяха обхванати от гъста чернота като в тунелите. Ако някой донесеше тук светлина в джоба си, то можеше да улавя от нищото късче по късче под, таван, мраморна колона и към лъча на фенерчето от тъмнината се плъзгаха жителите на станцията, желаещи да погледат. Но им беше по-добре да не се показват — те напълно се бяха научили да съществуват без очи, но устата им не беше се сраснала.