Дмитрий Глуховски: Метро 2035

Артьом се усмихна накриво.

Пое си въздух.

— За да имаш внуци, знаеш ли какво е трябвало, чичо Саш? Трябвало е да имаш свои деца. И тях да командваш. И внуците ти тогава щяха да приличат на теб, а не на дявол знае кого.

Сухия замижа. Мина една секунда.

— Никита, отвори му. Нека върви. Нека да пукне. Не ми дреме.

Никита се подчини мълчаливо. Артьом кимна доволно.

— Ще се върна скоро — каза той на Сухия вече от буфера.

Онзи се изправи покрай стената, обърна на Артьом превития си гръб и се затътри нататък, лъскайки гранита.

Вратата на буфера се затвори с трясък. Под тавана светна яркобялата крушка, двайсет и пет години гаранция, и като слабо зимно слънце се отрази в зацапаните плочки, с които в буфера беше облицовано всичко освен една желязна стена. Очукан пластмасов стол — да отдъхнеш или да си вържеш обувките; на кука — клюмнал костюм за противохимична защита; в пода — улей; стърчеше и гумен маркуч — за обеззаразяване. В ъгъла имаше армейска раница. А от стената висеше синя слушалка като от телефонен автомат.

Артьом се намъкна в костюма — беше просторен, като чужд. Извади от торбата противогаз. Изпъна гумата, нахлузи си го и примигна, докато привикваше с кръглите замъглени прозорчета. Взе слушалката.

— Готов съм.

Чу се мъчително скърцане и желязната стена — не стена, а херметична врата — се плъзна нагоре. Отвън лъхна студ и влага. Артьом се сви зиморничаво. Метна на раменете си раницата — тежка, сякаш е нарамил човек.

Нагоре тръгваха протритите и хлъзгави стъпала на безкрайния ескалатор. Метростанция ВДНХ е на шейсет метра под земята. Достатъчна дълбочина, за да не я засегнат авиобомбите. Разбира се, при удар върху Москва с ядрена бойна глава тук щеше да е яма, залята със стъкло. Но всички бойни глави са били прехванати от противоракетната отбрана високо над града; над земята са валяли само отломките им — излъчващи, но неспособни да се взривят. Затова и Москва си стоеше почти цяла и дори приличаше на предишния си облик — както една мумия прилича на живия фараон. Ръцете са си на мястото, краката са си на мястото, усмивката...

А другите градове не са имали противоракетна отбрана.

Антон изпъшка, намествайки раницата по-удобно, крадешком се прекръсти, мушна палците си под твърде свободните ремъци — за уплътнение, и пое нагоре.

*

* *

По желязото на каската потропваше дъжд; потропваше звънко сякаш в самата глава на Артьом. Гумените ботуши затъваха в калта, ръждиви ручеи се спускаха някъде отгоре и се оттичаха някъде надолу, на небето се бяха струпали облаци — никаква пролука — и наоколо се издигаха пусти сгради, всичките измършавели с времето. В този град нямаше жива душа. Вече от двайсет и пет години нямаше жива душа.

През алеята, образувана от влажни гладки дънери, се виждаше грамадната арка на входа на ВДНХ. Ето я кунсткамерата: върху имитациите на антични храмове са насадени зародишите на надежди за бъдещо величие. Величието е трябвало да настъпи скоро — утре. Само дето утре не е настъпило.

ВДНХ е опасно място.

Преди някакви си две години тук все още живееха всякакви гадости, а сега дори те не са останали. Обещаваха, че всеки момент радиацията ще спадне и полека-лека може да започне връщането на повърхността — ето, горе гъмжи от мутанти, а те също са живи твари, макар и изродени...

Стана обратното: ледената кора се стопи, земята задиша и се запоти, фонът скочи. А мутантите се вкопчиха в живота със зъби и нокти — и който не избяга, той издъхна. А човекът си седеше под земята, живееше в станциите на метрото и изобщо не възнамеряваше да умира. На човек не му трябва много. Всеки един плъх му е от полза.

Броячът цъкаше и начисляваше дозата на Артьом. Няма да го взимам повече със себе си, мислеше си Артьом, само ме вбесява. Какво значение има колко там нацъква? Какво променя това? Докато работата не бъде свършена, ако ще даже да се пръсне.

— Нека говорят, Жен. Нека смятат, че съм превъртял. Те нали не бяха там тогава. Откъде да знаят, а? Превъртял... Да вървят всичките на... Обяснявам им: точно в момента, в който Улман разгърна антената на покрива... Докато я настройваше... Имаше нещо. Чух го! И не, мамка му, не ми се е счуло. Не вярват!

Пътният възел се издигаше над главата му, асфалтовите ленти бяха прелели и застинали, изсипвайки колите; те бяха нападали, както дойде — някои на четири гуми, други преобърнати — и бяха застинали в тези пози.

Артьом бързо се огледа и тръгна нагоре по грапавия изплезен език на отбивката към естакадата. Не му предстоеше да измине много — километър, може би километър и половина. При следващия език се извисяваха блоковете на комплекса „Триколор“, по-рано боядисани тържествено в бяло, синьо и червено. След това времето беше пребоядисало всичко по свой начин — в сиво.