Илса Бик - Трилогия Пепел

Тичаха, докато небето не пламна в смразяващ кръвта аленочервен залез, напомнил на Алекс за онази невероятно известна картина, изобразяваща човек, който стои на някакъв мост и крещи[8]. Тичаха, докато това странно сияние не избледня, а после продължиха да тичат още известно време, препъвайки се на светлината на електрическите фенерчета, докато накрая Алекс не долавяше нищо друго освен миризмите на гората и на самите тях. По това време, тъй като луната още не беше изгряла, гората тънеше в мрак и беше твърде опасно да продължат пътя си.

Ели не бе пожелала да сложи нищо в устата си. Алекс не я винеше за това; нейният стомах също се бунтуваше, почти както след химиотерапия, и тя се чувстваше изцедена заради преживения ужас през този кошмарен ден. Стиснала в ръце безполезния си айпод, Ели наблюдаваше как Алекс подготвя подслон от борови клонки и паднали дървета. По пътя за насам момичето бе повърнало и Алекс трябваше да използва ризата си, за да изтрие по-голямата част от бълвоча по лицето и анорака на Ели. После успя да придума детето да сдъвче влажната вътрешна кора на една тънка клонка от бял бор: „Има вкус на лимонови бонбони. Честна дума, Ели“. Боровете също бяха храна за гладни години; от племето оджибве стривали изсушената дървесна пулпа на брашно – идея, която Алекс обмисли за кратко, но после отхвърли. И бездруго нямаха намерение да се заседяват тук повече, отколкото се налагаше.

Но не ги чакаше нищо добро, ако Алекс не успееше да намери вода, и то скоро. Бяха оставили потока зад гърба си и за нищо на света не биха се върнали обратно, не и с ония деца в гората. Нямаха друг избор освен да се надяват, че пътеката ще пресече коритото на още някой поток, тъй като с това темпо до реката оставаха три дни път. Лоша работа.

– А какво ще ядем? – попита Ели.

– Имаме „Джелоу“ и енергийни десертчета.

– Но аз изядох едното.

– Няма нищо, Ели. Била си гладна, не се тревожи.

– Но аз го откраднах .

Алекс реши да пробва с друг подход:

– Щом стигнем до реката, ще напълним шишетата с вода и ще наловим малко риба.

– Но ти каза, че риболовът щял да ни забави.

– Е, не е задължително. Ако имаме сили, ще вървим по-бързо. Въдицата и стръвта са още у теб, нали?

– Ъхъм – гласът на Ели беше дотолкова лишен от цвят, че звучеше прозрачен като стъкло.

– Значи, сме уредени.

– Ами ако рибата не кълве?

– Разбира се, че ще кълве. – Тогава нещо ù хрумна. – Дядо ти те взе от училище, за да дойдете в планината, нали така? И кога трябваше да се върнеш?

– На училище ли? Ъ… във вторник.

Днес беше събота.

– Значи е трябвало да се прибереш най-късно в понеделник. У вас има ли някой?

– Само госпожа Пиърс. Тя живее до нас, прибира пощата и прави нещо с лампите.

– Ето какво тогава. Ако не се върнете до понеделник, госпожа Пиърс ще се разтревожи. Тогава сигурно ще телефонира на рейнджърите при входа на парка или на другите в хижата. Не бих се учудила, ако са научили за вас, докато успеем да се доберем дотам.

– А за теб никой ли няма да се безпокои?

– Със сигурност ще се притеснят, но не и веднага. – Хрумна ù, че без часовника си лесно би могла да изгуби представа за дните. Още един проблем, за който да се тревожи. Би могла да отбелязва резки на някоя пръчка…

– Ами ако госпожа Пиърс не се разтревожи? Ами ако преди това минат няколко дни?

– Слушай, няма смисъл да се тревожиш, че можело тя да не се разтревожи. Не го мисли. Хайде, опитай се да поспиш.

– Не мога. – Нещо прошумоля, когато Ели се завъртя. – От тези листа получавам сърбеж.

– Опитай.

– Ами ако… ако онова момиче… ако те…?

– Успокой се. Това няма да стане.

– Но откъде знаеш?

– Защото тичахме дълго, а те не се появиха. Освен това вече е тъмно. Ако искаха да ни догонят, досега да са го направили.

Мълчание.

– Но защо правеха онова нещо? Защо им беше да…

– Не знам. – Вероятно мозъкът им бе дал на късо и децата бяха откачили също като елените и птиците. Но птиците се бяха върнали към нормалното си състояние, както и Ели, а яденето на хора беше далеч, много далеч от всякакви норми. Само мисълта за това караше кожата ù да настръхне, а зъбите ù да затракат. Онези деца убили ли бяха жената? Трябва да е било така. Тя изглеждаше доста възрастна, на около петдесет или шейсет, така че сигурно не е било трудно за тях да се справят с нея. Алекс виждаше цялата сцена в главата си, като един от онези филми по „Анимал Планет“: децата нападат, скачат, нахвърлят се върху жената, след което разкъсват корема ù и изтръгват гръкляна ù със зъби.