Илса Бик - Трилогия Пепел

Е, това май изчерпваше всичко.

– Добре. Ако имаш нужда от нещо, викай.

– От теб нямам нужда.

– Няма да се бавя повече от петнайсет минути.

– Не ми пука, ако ще изобщо да не се върнеш. – Ели натъпка слушалките в ушите си.

Остана без въздух, след като двайсет минути си пробива път със сетни сили през едно обрасло с бодливи храсти хълмче и гази сред купища изпотрошени клони. Гората протягаше към нея остри зъби и нокти, скубеше косата ù, дереше лицето ù, жулеше глезените ù. Тя се спря, изтри потта от челото си и започна да обмисля проблема, сякаш решаваше геометрична задача.

а) Ако разполагаше с повече време...

б) Ако с нея нямаше дете, за което да се тревожи...

в) Щеше да има доста добри шансове да намери екипировката си.

г) И все пак, ако съдеше по намерените до този момент остатъци, раницата ù най-вероятно бе разпокъсана до неузнаваемост, а съдържанието – разпиляно из планината като останки от самолетна катастрофа.

д) Така че от раницата нямаше и следа.

Пое по обратния път, като се опитваше да изрови от паметта си какво бе запомнила от картата. Ако побързат, биха могли да изцедят още седем-осем километра път преди мръкнало. Така щяха да се доберат до един къмпинг, където планираше да пренощуват, нали така? Къмпингът вероятно се намираше на около километър встрани от главната пътека и сигурно разполагаше с място, предназначено за палене на огън, което щеше да ги улесни. Ако извадеха късмет, биха могли да открият също и подслон.

Тръгна към едно мръснорозово петно, което зърна сред дърветата. Ели стоеше с гръб към Алекс и се взираше в нещо на земята. Тогава Алекс забеляза събраните накуп принадлежности от комплекта за оцеляване. Какво? Спомняше си добре, че ги бе прибрала. Отказала се беше да вземе чантата със себе си, тъй като не бе смятала да се бави дълго, така че какво я бе прихванало...

– Хей! – Тя се провря през храстите. – Какво правиш?

Като чу гласа на Алекс, Ели подскочи, хвърли уплашен поглед през рамо и явно остана недоволна от видяното, тъй като се изправи рязко и заотстъпва назад с вдигнати нагоре ръце, още щом Алекс изскочи с гръм и трясък от гората.

– Само разглеждах!

Алекс погледна надолу, при което сърцето ù се сви.

Несесерът беше отворен.

– Нищо нямаше да открадна – каза Ели. Гласът ù беше малко лепкав, а дъхът подправен с щипка канела. – Исках само да помогна.

– Да помогнеш ли? – Гласът ù беше дрезгав и пресипнал от гняв. – Изяла си цяло енергийно блокче.

– Бях гладна. – Ели я стрелна с предизвикателен яден поглед, което обаче ù придаде още по-жалък вид. На бузата ù проблясна сълза.

Идеше ù да удуши хлапето. Не ставаше дума единствено за енергийния десерт.

– Изяла си дажбата за един ден...

– Беше само едно блокче...

– Искала си също да разбереш какво има в несесера! Това е истинската причина да тършуваш из нещата ми.

– И какво от това? – извика Ели и тропна с крак. Очите ù пламнаха. – Какво толкова? Вътре има само една библия и две торбички. Защо разнясаш тези боклуци навсякъде?

– Не са боклуци. – Библията на леля Хана лежеше на земята. Книгата нямаше ососбена връзка с първоначалния замисъл, но беше достатъчно тежка, за да притиска двата яки найлонови плика.

Ели бе изровила също и писмото. На плика бе изографисано името Александра Бетани със странно на цвят лилаво мастило, а хартията ухаеше едва забележимо на лавандула и ароматни билки. Алекс бе пъхнала наслуки писмото в библията, без да е имала предвид някой точно определен пасаж. Никога не бе гледала на библията като на средство за гадаене, но по една случайност писмото бе попаднало в книгата на Йов: „затова аз се отричам и разкайвам в прах и пепел.“[7]

– Това ти ли си?

Алекс не отговори. Тя обърна плика в ръката си и забеляза, че капачето от опаката страна беше непокътнато. Пъхна писмото обратно в „Книга на Йов“ и постави библията на дъното на несесера. След това внимателно обхвана в ръце по-големия от двата найлонови плика. Пликът беше тежък, може би осем фунта, и лесно би могъл да се скъса, но наблюдателният ù поглед не установи никакви пролуки и цепнатини. Съдържанието беше на бучки, сиво на цвят, и се ронеше в ръцете ù като пясък, което почти успя да я наведе на мисълта, че беше само прах.

– Защо носиш пръст със себе си? – попита Ели.

– Ще спираме ли скоро? – Когато Алекс не отвърна, Ели опита отново. – Мръква се. Ще спираме ли...