Дмитрий Глуховски - Метро 2035 bg

Артьом кимна, стана, чукна се, седна. Прощепна на Сухия:

— А ние колко ще издържим?

— Не знам. Гъбите — виждаш... За свинете не стигат. А ние трябва да ги храним с нещо. Целият им фураж идва от Ханза...

— И откога изобщо Ханза търгува с фураж? Откъде имат? Тях какво, не ги ли е засегнала болестта по гъбите?

— Техният фураж е комбиниран, не е от гъби, смесено е нещо там. Но прасетата го ядат, не си въртят зурлите, добре наддават на тегло.

— А свинарите какво, не се ли интересуват изобщо с какво там ги хранят? Откъде го вземат? Може би ние сами ще успеем да си го...

— Не знам. Ние и не питаме. Като че ли Ханза ги взима от червените. Според слуховете. Опитахме — прасетата го ядат и какво ще се заяждаме ние...

— А у червените откъде? Та червените...

— Пьотър Илич! Откъде карат фуража, не помниш ли?

— От Комсомолска според мен. Помня, че така говореха до мен. Пресен. Макар че не беше чак толкова пресен последните пъти.

— От Комсомолска?! От червените?!

— От Ханза...

— Каква разлика.

— А какво не е наред с тях?

— Не задаваш излишни въпроси, а? Блокада, бля?

— Аз трябва да храня хората, Артьом. Двеста души. Има — и хубаво. Когато станеш началник на станция, ще разбереш...

Артьом се изправи.

— Може ли?

— О, виновникът за тържеството! Давай тост, Артьом!

И той се изпъна в стойка мирно, сякаш наистина възнамеряваше да им каже тост. Само че пръстите стискаха въздуха вместо чаша.

— Там за мен са дошли хора. Уж от Ханза. Искат да ме вземат и да ме отведат, за да не успея да ви разкажа всичко това. Разправят, че ако не ме предадете, ще има блокада.

Хората около масата зашъткаха; песента, която вече бяха подкарали — за подмосковските вечери — замря. Някой тихичко продължаваше да дъвче.

— Москва не е единственият град, където хората са оцелели. Вчера на Полиса обявиха пред всички, че има и други. Скоро ще ви го съобщят и на вас. Смятайте, че аз съм пръв. Целият свят е жив! Питер, Екатеринбург, Владивосток, Америка. А не сме ги чували, защото са заглушавали радиото.

Беше настанала гробна тишина. Хората слушаха, вцепенени.

— Ние не бива да живеем повече тук. Можем да си съберем нещата и да си отидем. Във всеки момент. Сега. Когато си поискаме. В Муром, на триста километра от Москва, фонът вече е нормален. Хората живеят на повърхността. Москва е тази, която е мъртва, заразена, защото над нея са сваляли бойни глави. Не бива да сме тук. Аз ви предлагам, аз ви моля: нека да си отидем.

— Защо? — попитаха го.

— Да се мъчим триста километра — и там какво?

— Какво го слушате, той още от идването — пак с тази тема!

— Защо? Защото мястото на човека не е под земята. Защото вие живеете в тунелите, вас ви държат в тунелите! Като червеи! Вие поне помните ли го това? Тези идиотски войни, воюваме сами със себе си... Ние тук нямаме утрешен ден. Това е гробище, метрото. Ние тук никога няма да станем никакви. Тук няма да бъдем хора. Няма да направим нищо ново. Няма да израснем. Тук боледуваме. Израждаме се. Няма въздух. Тук няма място. Тук е тясно.

— На нас ни е достатъчно.

— А Душанбе оцелял ли е? — плахо се поинтересува някой.

— Не знам.

— Ти нас с червеи ли ни сравняваш?

— А ако Америка още е цяла и войната продължава? — заразсъждаваха около масата.

— В град Муром има манастир. Оцветен в бяло. Със сини куполи. С цвета на небето. На брега на река е. И наоколо е гора. Да отидем там? Първо разузнавачи, докато се приготвят всички. Ще намерим някакъв транспорт, ще го оправим. Жените и децата — с коли.

— А там какво ще ядем?

— А тук какво ядете?! Вие тук... Дяволите да ви вземат. Явно е, че тук не може по никакъв начин! В това е бедата! На това място! Това не е убежище! Това е гробница! Оттук трябва да се бяга!

— Ами бягай тогава — казаха му мрачно и тихо. — Какво, не ти се ли се бяга сам? Какво си повлякъл хората? Мойсей, пфу!

— А защо Ханза иска да го предадем? Убил ли е някого? — полюбопитства някаква жена.

Артьом погледна към Сухия. Той обхождаше с очи масата, сякаш търсейки подкрепа за Артьом. Но не се намесваше. Артьом потри челото си.

— Хубаво. Добре. Аз събирам експедиция. Засега — разузнавателна. Да отидем да изследваме на изток. Да видим къде там е годно за обитаване. И когато намерим, ще се върнем за останалите. Кой е с мен?

Никой не отговори. Дъвчеха, зяпаха, пиеха. Не отговори нито един.

Аня сложи ножа настрана. Изправи се.

— Аз. Аз съм с теб.

Постояха двамата. После се чу шумолене.

— Аз също! Аз ще дойда с вас! Извън метрото! В Полярни зори!