Дмитрий Глуховски - Метро 2035 bg

С мезетата беше зле, но Прошка всичко компенсира. Бяха го приготвили чудесно. Поднасяха печено, главата отделно. Главата мижеше, ушите бяха станали пергаментени от мазнина. Месото беше нежно, тук-там леко изпъстрено със сланина: навреме го бяха колнали. Разтапяше се в устата. Наливаха гъбен хмел още от старите запаси. Хората вдигаха тостове все по- искрено.

— Добре дошъл!

— За твое здраве, Артьом!

— Анечка! И за теб!

— И да си имате дечица най-после!

— И да не го сметнете за подмазване, за родителите! Тоест за теб, Сансеич!

Надигна се сред останалите и разгорещилият се Пьотър Илич с венеца от рижи коси около малиновата му плешивина.

— И в такъв случай и за нашата ВДНХ, островче на мир и стабилност в бушуващия океан на метрото! Благодарение на старанията сами знаете на кого!

Артьом си мислеше, че в гърлото му няма да влезе и хапка, но така се беше нагладувал за последния ден, че излапа две порции. Хубаво беше шопарчето. Настина. Макар че не можеше да не си спомня, че сутринта все още грухтеше. Но те всички са грухтели някога, какво сега, да не ги ядат ли?

Само да пие, не му се получаваше. А Сухия не пропускаше. Всеки се готвеше за разговора с хората по свой начин.

— Все исках да го обсъдя с теб, чаках да се появиш. Ти, разбира се, си свободен да общуваш с хората. Аз от своето не се отказвам. Но просто за да разбереш, че не е задължително това, знаеш, гъби, свине... Можеш да се занимаваш и с друго. Разузнаване например...

— Благодаря, чичо Саш.

Прокрадна се малкият Кирюха, кашлюкайки. „У!“ — подплаши той Артьом, настани се на коленете му. Беше избягал от майка си: беше му дошло времето за сън. После и тя, Наталия, сама се появи. Накара се на сина си, но се съгласи да поостане — имаше още от шопара.

— Ааан! Дай парченце!

— Ела при нас. Ще ти дам повече, защото трябва да пораснеш.

Дадоха на Кирюха отделна чиния, той седна между Артьом и Аня, започна да дъвче с всичка сила месото.

Преди третото допълнително при началник-станцията дойде патрулният, грузинецът Убивала, и нещо му прошепна. Сухия изтри омазнените си устни и без да поглежда към Артьом, стана иззад масата. Артьом го проследи през рамо — викаха го в южния тунел. Този, който водеше към Алексеевска и по- нататък в метрото. Какво ставаше там?

Не се виждаше. Отиде зад колоните, на коловоза.

Не се върна десет минути.

— Ти намери ли Полярни зори? — промуча Кирюха.

— Какво? — попита разсеяно Артьом.

— Полярни зори! Ти каза, че си ги хванал! Намери ли ги? Ти нали при тях ходи?

— При тях. Намерих ги.

— Мамо, чуваш ли? Артьом е намерил Полярни зори.

Наталия сви устни.

— Това не е вярно, Кирюшенка.

— Артьом, нали е истина?

— Стига вече! — нареди Наталия на Артьом.

— А как е там, Тьом? Какво има в Полярни зори? Микробите как са там?

— Ей сега — каза Артьом. — Почакай, приятелче.

На южния край на платформата Сухия стоеше с мъжете, озъртайки се към масите; лицето му примигваше в червено под аварийната светлина. Артьом искаше да отиде при него; започна да се измъква, остави Кирюха, но вторият му баща го забе- ляза и му махна: сядай, идвам вече.

— Какво става? — попита Аня.

— Ама кажи ѝ, че това е истина!

— Така! Ти сега отиваш с мен да спиш!

Сухия се върна на трапезата. Седна при Артьом, усмихна се така, сякаш устните му се бяха напукали и го болеше да ги разтяга.

Кирил от обида към майка си човъркаше с вилицата замижалото око на Прошка. Дашка сипваше на Иля Степанович от тлъстия джолан. Артьом хвана Сухия за лакътя.

— Какво има там, чичо Саш?

— За теб бяха дошли. Но ние, естествено, ги върнахме.

— От Ордена? От Мелник?

Аня държеше ножа в ръката си така, сякаш смяташе да удари с него. Артьом сложи пръсти върху джоба си. Наганът беше там, на мястото си.

— Не. От Ханза.

— Много ли са? Спецчасти ли са пратили?

— Двама души. Цивилни.

— Само двама? И какво? Какво казват?

— Казват, че ни дават време за размисъл до утре. Разбират, че си ми син, и така нататък. — Сухия гледаше в чинията. — Че не искат да стигат до крайности.

Артьом не взе да спори относно сина.

— И утре какво?

— Ще направят пълна блокада на станцията. Повече нищо няма да купуват от нас и нищо няма да ни продават. Фураж и така нататък. Плюс забрана за придвижване. Казват, че с Алексеевска вече са се договорили.

Стана Андрей, старшият на разузнавачите. Вдигна чашата си.

— Тост! Ние с татко ти вече обсъдихме това, Артьомка. С мен, другари, се случи извънредно произшествие. Влюбих се. И моята любов живее на станция Краснопресненска. Разбрах: време е. На трийсет и осем съм. Така че напускам родната и любима станция ВДНХ и се премествам в Ханза. Накратко: защо го казвам? За това, че всеки от нас, Артьом, е намерил своето място. А моето място сега е свободно — за теб!