Джон Броснан - Войната на небесните господари

Рин бавно изплуваше от мрака към света на усещанията, обратно към болката и слабостта от треската. Мъчеше го невероятна жажда. Отвори очи и се опита да говори. Нищо не излезе от устата му. Опита пак.

— Джан…

С облекчение я видя до себе си, приведена ниско над лицето му. Учуди се — и Андреа беше тук. И някакъв мъж. Двамата се прикриваха зад тезгях. Изглеждаха вцепенени от страх. Имаше нещо, свързано с Андреа, което не биваше да си припомня… но то въпреки всичко се появи в паметта му. Какво му направи тя? Рин изръмжа.

— Тихо! — предупреди го Джан, сложила хладната си длан върху пламтящото му чело. — Моля те, не говори.

— Вода… искам да пия… — изграчи той.

— Съжалявам, мили. Нямаме нито капка.

Нима тя не разбираше? Той трябваше да пие вода. Умираше от жажда. Умираше. Да, умираше. Не му се живееше след това, което Андреа направи с него. По дяволите, всичко стана толкова лошо, но защо? Тъкмо се готвеше да избяга заедно с Джан, в Играчката и после… после какво? И как щеше да повика Играчката? Отговорът се въртеше мъчително близо. Нещо да направи с един пръстен. Опита да се съсредоточи, но напразно…

Осъзна, че чува писъци. Някой пищеше недалеч оттук. Като че ли беше мъж. Зачуди се какво ли е това място? Хрумна му, че може би е умрял и се намира в ада. Но не, не можеше да е в ада, щом Джан е до него. В ада няма утешение.

— Джан… — промълви той и пак потъна в забравата.

Дукът надничаше нервно над ниската стена. Чудовището душеше из въздуха, но с… показалеца си. Явно търсеше пропусната досега плячка. Отведнъж тръгна напред и изчезна в един склад на около петдесетина метра по-нататък. Отвътре веднага се понесоха писъци. Дукът извърна поглед към Ел Рашад, приклекнал до него зад стената. Ел Рашад беше затворил очи и непрекъснато мънкаше една и съща молитва. Често споменаваше Аллах. И дукът прочиташе по някоя молитва на ум. Не виждаше изход от това положение. Бяха в капан, рано или късно това чудовище щеше да ги открие, да ги убие и после на воля да поглъща телата им.

— Идва насам — простена принцесата.

Джан спря да диша. Чудовището застана до един от фонтаните и се обърна към техния магазин, показалецът му беше вдигнат и насочен право към тях. Джан усети как се вледеняваше кожата по гръбнака й. Повтаряше си, че гигантската ръка не е нищо повече от проклятие, създадено от хора, но това не я освобождаваше от непобедимия животински страх.

Ръката изведнъж се обърна и се затътри в друга посока. Джан си пое дъх.

— Няма да остана повече тук! — обяви принцесата, когато чудовището се загуби някъде из магазините. — Ще изтичам до пътеката и ще тръгна нагоре.

— Нямате никакъв шанс — каза й Ламон. — Това същество е прекалено бързо.

Но принцесата се престори, че не го чува. Изправи се и бавно излезе пред магазина. После се втурна да бяга. Джан раздвояваше вниманието си да гледа принцесата и магазина, в който влезе чудовището. И тогава нещо се случи. Нещо чудесно.

На пода падна сянка. Джан вдигна поглед. Нещо препречи пътя на светлината през дупката в покрива. Сърцето на Джан подскочи. Това беше летящата машина на Робин.

И принцеса Андреа я беше видяла. Разпозна машината и се закова на място с поглед, вперен нагоре.

— Летящата машина! — извика Ламон.

Докато слизаше, машината се завъртя и се насочи към тях. Джан вече чуваше мощното й бучене. Принцесата също видя къде ще кацне и тръгна да се връща. Джан видя и чудовището, привлечено от звука, да излиза от магазина.

— Не мога да повярвам — машината на предателя е тук! — дукът се задави от вълнение.

— Но какво търси тук? — попита синът му.

— Ясно е като бял ден, глупако. Дошла е за него! Хайде, трябва да се доберем до нея!

Дукът скочи и изтича навън. Огледа се за миг и видя, че Дарси го следва. Ел Рашад остана приклекнал зад стената.

Звярът спря колебливо, мушеше из въздуха върха на показалеца си. Присъствието на летящата машина и шумът от нея го объркваше. Дукът беше сигурен, че ще стигне до машината, преди съществото да го хване. Пък и Андреа беше между него и чудовището…

Машината меко слезе пред магазина. Преди да кацне, завъртя се с люка към тях. А сега люкът се отваряше. Джан отиде при Робин и се опита да го повдигне за раменете. Той изохка. Машината закриваше всичко и тя нямаше представа къде е Звярът. Но не се съмняваше, че ще дойде, привлечен от пристигането на апарата. Тя погледна отчаяно Ламон.

— Моля те! — извика.

Той веднага й се притече на помощ, хвана Робин за глезените. Заедно успяха да го занесат до машината.