Джон Броснан: Войната на небесните господари

Сега, пет години по-късно, той вече знаеше много неща за компютърните технологии, но същността на машинния интелект все така не му беше по силите. Доколкото можеше да схване, програмите имаха съзнание, но тяхното възприемане на действителността беше напълно различно от човешкото. Самите системи съдържаха много органични материали в биочиповете си, но те бяха без изключение синтетични и нямаха нищо общо с формите на живот, създадени от еволюцията. Нямаха чувства; нито пък естествените стимули, характерни за всички по-висши животински видове — липсваше им дори основният инстинкт за самосъхранение. Не разполагаха и дори с подобие на свободна воля. Бяха под пълния контрол на командите, вплетени в самото им съществуване — командите, които им даваха възможност почти съвършено да се преструват на човешки същества.

Напоследък, когато говореше с тях, често размишляваше какви ли процеси протичат в тези програми. Дали когато Дейвин се смееше на някоя негова шега, някъде някой скучаещ и отчаян център на съзнание не е завладян изцяло от желанието да се освободи от вградените команди, за да свърши с измъченото си съществуване и да прегърне мечтаната забрава? И преди всичко — с какво право учените са създали мислещи машини, чудеше се Рин.

Същите мисли се мяркаха в ума му, докато слушаше Дейвин да му казва, че трябва да бъде търпелив и може би някой ден Елоите и Централната програма ще намалят ограниченията върху свободата му. Рин пак въздъхна. И това бе чувал много пъти преди.

— Дейвин — каза внезапно, — щастлив ли си?

Дейвин се усмихна.

— Ти знаеш какво представлявам. Най-общо казано, за мен „щастие“ е безсмислен термин. Но в определен смисъл аз съм „щастлив“ да ти служа, Рин, защото за това съм програмиран.

— Да, разбира се — каза Рин, недоволен от отговора. Както винаги — махна с ръка. — Можеш да си вървиш, Дейвин. Обратно, там, откъдето идваш, където и да е то…

Дейвин стана, кимна и каза:

— Рин, надявам се, че можах да ти помогна. Довиждане. До следващия път… — И изчезна.

Рин за дълго остана загледан в гладката стена и почти неохотно промърмори:

— Прати ми Лайза.

— Да, Рин — обади се безплътният глас. Това беше гласът на Централната програма.

Появи се момиче. Беше в костюм на райета, не му липсваше нито един цвят от дъгата — сигурно е бил модерен преди четиристотин и петдесет години. Беше русокоса, а устните й бяха боядисани в синьо — цвета на очите й. Усмихна се неопределено някъде към Рин и каза весело:

— Здрасти, казвам се Лайза и съм тук за твое удоволствие! — Вече разкопчаваше бавно сакото си…

Това бе другата промяна след петнадесетия му рожден ден — разполагаше с еротични програми. Пет. За разлика от другите програми, тези бяха стари и примитивни, Рин не се съмняваше, че в тях не се мярка нищо подобно на съзнание. Макар че можеха да се приспособяват към поведението му, те не надхвърляха кой знае колко обикновените записи. Рин често се чудеше кой от Елоите е притежавал тези програми някога, когато е бил нормален човек.

Рин гледаше как момичето се съблича и с въздишка разкопча робата си. Каза й да дойде по-наблизо. Тя се подчини и протегна безплътната си ръка към него…

Когато нещата стигнаха до своя обичаен незадоволителен завършек, той каза на момичето да си върви и помоли Централната програма отново да му прожектира „Приключенията на Робин Худ“.

Седмица по-късно. Играчката летеше само на двайсетина стъпки над водата. Отчаянието на Рин се беше попритъпило, в момента беше само потиснат и вял. Трябваше му време, за да разбере предупреждението на Играчката.

— Какво? — оживено каза той. — Я повтори!

— Казах, че предлагам промяна на курса. Пред нас се забелязват навлезли в територията ни летателни апарати.

Вълнението направо го раздруса. Той се приведе напред, втренчил поглед в радарния екран. Пет големи тела, подредени в разтеглена колона, се виждаха ясно на екрана. Не бяха на повече от десет мили.

— Намали скоростта и ми дай увеличено изображение! — заповяда той.

Когато погледна монитора, подсвирна от изумление. Приличаха на буреносни облаци, увиснали над хоризонта. Изглеждаха огромни и застрашителни.

Небесни Господари. По дяволите, цяла флотилия Небесни Господари!

Барон Шпанг влезе в тронната зала и небрежно се поклони на дук дьо Люсан.

— Сир, вашата съпруга настоява за аудиенция — съобщи той.

Дукът направи гримаса, която би трябвало да показва, че е захапал нещо мухлясало, и сви на руло картата, досегашен обект на вниманието му.