Джон Броснан: Краят на небесните господари

Робин пребледня от удара.

— Но нали винаги ми казвахте, че съм резултат от грешка в лабораторията!…

— Рин, ние никога не правим грешки. Ти беше полезен за последните етапи на нашите изследвания, но преди да избягаш с Играчката, наближаваше етапа, когато заради безопасността на Елоите щяхме да те поддържаме непрекъснато в упоено състояние.

Робин тежко се отпусна на леглото.

— Направо не мога да повярвам! Казваш, че ще живея някакви си шейсетина години… че ще остарявам!

Фибъс му каза:

— Ако желаеш, ще те превърнем във Висш стандарт.

— Да… да… — припряно отвърна той. Погледна Джан. — Моля ви, направете това.

Джан седна до него и го хвана за ръката.

— Добре ли си?

— Да… само че беше толкова неочаквано. Винаги съм си мислил… — Той поклати глава. — За тях съм бил само жалко опитно зайче.

Джан добави:

— Което щяло да бъде в „упоено състояние“. И затова не те излекуваха както трябва, когато те върнах там с Играчката. Много интересно, веднага стана потентен, щом се махна от станцията…

— Така е — призна Фибъс. — Преценихме, че тъй като напуска Шангри Ла и едва ли ще се върне, можем тайно да възстановим неговата мъжественост.

Джан яростно изгледа Фибъс.

— И ти на нас ще предлагаш вродени морални правила. Ама че е смешно. И всичко това се прави в името на онези смрадливи призрачета под ледения шелф. Ще ми се да повърна.

— Всичко ще ти се вижда много по-добро… след това.

— Да бе, очаквам го! — недоверчиво каза Джан. — И освен съпреживяването към другите хора и отслабването на страха, какви други минимални промени в нас си предвидила?

Фибъс като че се поколеба, преди да отговори. Джан се настрои още по-неприязнено.

— За да постигнем желаният резултати в усиленото съпреживяване и намалената агресивност, ще трябва да стесним спектъра на вашите чувства. Така да се каже, ще отрежем крайности и от двете му страни.

— А може ли, така да се каже — саркастично попита Джан, — да навлезеш и в подробностите?

— Няма да преживявате толкова дълбоко — отвърна Фибъс. — Няма вече да изпитвате крайности в страстите си. Признавам, това ще засегне и положителните ви емоции, а не само отрицателните.

— С други думи, ще притъпите нашите чувства — каза Робин.

— Ти го разбираш така, но не и аз — каза Фибъс.

— И аз го разбирам така — каза Джан. — И кога ще започне гнусната ви програма за промени?

— В твоя случай, както и с останалите в този кораб, тя вече започна. Вече сте заразени със съответния изкуствен вирус. Промяната ще бъде постепенна и ще минат около три месеца, преди да завърши.

Потресената Джан едва отвори уста.

— Този вирус вече е в нас? Майко Богиньо!… — Тя стисна силно ръката на Робин.

— Скоро ще разпръсна вируса във въздуха, за да проникне и в хората на земята. А космическите хора, когато корабът им бъде поправен, ще разнесат вируса в орбиталните станции и марсианските колонии. Дълбоко заложени в тяхната психика хипнотични заповеди ще ги накарат да посетят всички обитавани от хора места в Космоса, рано или късно. А аз ще обиколя света с Небесния Ангел и ще разпръсна вируса, така ще бъдат заразени всички хора.

Джан не знаеше какво ще последва, но имаше нужда да направи това, колкото и безсмислен да беше нейният жест. Тя стана, отиде при Фибъс и с все сила заби юмрук в устата й. Чу много приятния удар на кокалчетата в плътта и Фибъс се стовари по задник на пода. Макар че всичко това беше само компютърно внушение в мозъка на Джан, тя се почувства великолепно от гледката — Фибъс, седнала на пода със стреснато изражение на лицето, а от устата й потече струйка кръв.

— Трябваше да направя това, докато все още ми се искаше — каза Джан и разтри изтръпналата си ръка.

Джан седеше на брега а шестмесечното бебе на Айла шаваше в скута й. Айла го нарече Лон в памет на покойния си баща. Лон Хедън — старши бе починал скоро след онзи бурен период преди година и половина. Така че се отърва от „промяната“, както всички я наричаха…

„И досега съм си същата“, каза си Джан. Казваше си го по няколко пъти всеки ден. Казваше си същото от деня, когато научи, че вирусът е вътре в нея. Месеци наред след това заспиваше с мисълта, че на сутринта може да се събуди съвсем друг човек. И когато се събуждаше, лежеше и бавно прехвърляше в себе си своите чувства, опитвайки се да открие разликите. Никога не успяваше. Но…

— Здрасти, Джан!

Тя погледна през рамо. Майлоу идваше към нея по брега. Носеше само шорти и тялото му, някога бледо, беше станало тъмнокафяво.