Джон Броснан: Краят на небесните господари

Жан-Пол усети как го гризна чувството за вина. За разлика от него, тя не беше проговорила. И все пак, би казал каквото и да е, за да не ослепее. Спусна краката си на пода и бавно стана от леглото. Освен леката слабост нищо не го притесняваше. Усмихна се на Айла, която го прегърна през кръста, за да го целуне.

— Имаш ли представа какво е станало долу, откакто пристигна това чудо? — попита той.

— Не. Разпитах някои хора тук, но не помнят нищо. Знаеш ли, тук има и от нашествениците. И от твоите хора.

— Моите хора ли? — смутено повтори той. — Но нали всички бяха прогонени в пустошта.

— Тези са от обгорените, които още лежаха в болницата. И сега са напълно излекувани, като тебе. Нямат никакви белези. — Тя посочи с пръст. — Ей там са.

— После ще отида да поговоря с тях. Но първо искам да разбера какво става. Хайде да видим можем ли да намерим Джан Дорвин.

Тя тръсна глава.

— Не можеш да излезеш оттук. Няколко души опитаха, но нищо не стана.

— И какво ги спря?

Айла се огледа през рамо и каза:

— Онези неща.

Той също погледна и едва не закрещя. По прохода към тях тупуркаше паяк. Той дръпна Айла зад себе си и трескаво се озърна за някакво оръжие. Айла се засмя и докосна рамото му.

— Не се плаши, няма да ти сторят зло. Това е една от тукашните медицински сестри.

— Сестри? Да не си полудяла?! — извика той с втренчен в паяка поглед. — Та това е паяк!

Роботът спря пред него.

— Добро утро, Жан-Пол. Надявам се, че сега си по-добре. Ако желаеш нещо за освежаване — храна или напитка, моля те, кажи ми предпочитанията си.

Паякът говореше с женски глас, но за щастие не приличаше на Ашли. Жан-Пол само разглеждаше изумено робота, който събуждаше толкова мрачни спомени у него. Айла го сръга в ребрата.

— Хайде де, казвай какво искаш.

Жан-Пол преглътна и успя да се справи с гласа си.

— Ами, хъм, много ми се пие кафе. Черно.

— Няма проблеми. Ей сега ще се върна — съобщи паякът и забързано се отдалечи.

Жан-Пол го проследи с поглед и се обърна към Айла.

— Ти сигурна ли си, че ми каза истината? Не съм ли умрял?

Джан се събуди с бучене в ушите. Отначало не разбираше къде беше, но позна вътрешността на медицинската машина. Защо беше тук? О да, нали си беше отхапала върха на езика. Но май вече се беше погрижила за това…

Люкът на машината се разхерметизира и люлката с тялото на Джан се плъзна навън. Главата й се появи последна в бялата светлина. Усмихна се на чакащия Робин, но малко се учуди от неразбираемото облекчение, с което оглеждаше тялото й. Тя се надигна на лакти.

— Какво ти става? Страх те е машината да не е отрязала някое от любимите ти парченца?

Той премигна и каза:

— Не, помниш ли?

— Кое трябва да помня?

— Няма значение — той се наведе и я целуна. — Как си?

— Чудесно — каза тя и добави: — Но като се замисля, май съм доста възбудена.

Тя се отпусна по гръб и го прегърна през врата, искаше да го дръпне върху себе си. Но Робин внимателно се освободи от ръцете й.

— И на мен ми се иска, но сега нямаме време. Пък и не е това мястото. Още не си забелязала, но не сме сами.

Учудена, Джан веднага седна. Робин беше прав. В лазарета се виждаха немалко хора.

— Кои са тези? И откъде са?

— От Палмира. Повечето са местни жители, някои са от космическите хора, има даже неколцина оцелели от свален Небесен Господар. — Той махна към леглото до медицинската машина. Тя видя на него част от дрехите си, сгънати грижливо. — По-добре се облечи. Много неща се случиха.

— Веднага, господарю — тя стана от люлката. — Ще си направиш ли труда да ми обясниш как се оказах в машината. Последното, което си спомням, е… — Тя се запъна, загледана в бельото, което трябваше да облече. — … Последното, което помня, е как тръгнахме с тебе към Палмира. После всичко ми се губи. Кога беше това?

— Вечерта на онзи ден.

— Майко Богиньо! — Тя докосна челото си. — Загубила съм два дена.

— По-голямата част от тях загуби в тази машина. Когато трябваше да тръгваме от Палмира, ти пострада сериозно.

— Колко сериозно?

— Прекалено.

Джан го изгледа недоверчиво, дръпна ръце от леглото и се зае да изучава тялото си. Взря се съсредоточено и в двете си ръце, сравни с гърдите си дясната.

— Ако не броим тази ръка, цялата съм розова като новородено.

— Моля те, облечи се — въздъхна Робин.

— Кажи ми истината… какво ми се случи?

Той си пое дъх.

— Джан, убиха те.

— О! — тя се отпусна на леглото. — Значи толкова сериозно било.

— Ако не възразяваш, ще ти спестя гадните подробности. Фибъс ги изтри от паметта ти. За съжаление не ги изтри и от моята.