Джон Броснан: Краят на небесните господари

— Виждаш ли, това наистина е Джан Дорвин! Нали ти казах!

Джан изви глава — към нея идваха мъж и млада жена. И двамата облечени в болнични роби. Момичето се отличаваше с красотата си, мъжът също беше симпатичен, макар и малко кльощав и мрачноват. Беше чула гласа на момичето. Струваше й се смътно позната отнякъде.

— Срещали ли сме се с вас? — попита Джан, сети се, че е гола и припряно започна да се облича.

— Но разбира се — отговори момичето. — В болницата на Палмира. Не си ли спомняш? Ти ми спаси живота. Иначе Майлоу щеше да ме убие.

Джан навлече туниката си презглава.

— Майлоу ли каза? Да не е избягал от Небесния Ангел?

— Не знам за Небесния Ангел — обади се мъжът, — но от болницата избяга, след като ти си отиде. Но преди това копелето… това копеле… — Не можа да продължи.

Джан се взря в него смутено. И той вече й изглеждаше познат. Спомнянето на Майлоу дръпна някаква хлабава връзка в паметта й. Да, имаше Майлоу… На онзи тъмен бряг, но не тукашния Майлоу. Всичко бавно се проясни. Все пак не беше всичко. Спомни си как влезе във водата, заплува и после… нищо.

— Сега си припомних и вас, и какво стана — тя стрелна Робин с поглед. — Не всичко, разбира се.

— Радвам се да те видя жива и здрава — каза й Айла. — Много се тревожих за тебе. Забравих да те предупредя за онези морски чудовища.

— Какви морски чудовища?

— Достатъчно — бързо се намеси Робин. — Моля ви, да не говорим повече за това. — Той погледна многозначително Айла. Тя сякаш не го разбра, но не продължи.

Жан-Пол каза:

— Добре, да поговорим за самите нас. Какво става в момента? И какво стана долу, в Палмира? Какво стана с нашествениците?

Джан вдигна рамене.

— Не питай мен. Току-що се събудих. Робин, ти знаеш ли нещо?

— Не е кой знае колко. Знам, че сега Фибъс владее положението в Палмира. Използвала Играчката, за да унищожи лъчевите оръдия и да повреди кораба. После закарала Небесния Ангел над брега и използвала някакъв газ, за да приспи всички. След това спуснала долу множество роботи. Те взели оръжията на космическите хора и сега наглеждат какво става там. Всички нашественици са събрани на едно място, отделно от местните жители.

— Ще ми се да съм наясно какво прави онзи Майлоу — каза Джан. — Няма да има спокойствие, докато не бъде затворен като нашия тук.

— А аз няма да имам спокойствие, докато не умре — нетърпеливо каза Жан-Пол.

— Тревожа се за баща си — намеси се и Айла. — Кога ще можем да си отидем у дома?

— И аз не знам — призна Джан, но не виждам причина Фибъс да ви задържа и досега тук.

— И още не ти е известно какви са по-далечните й планове за Палмира? — попита Жан-Пол.

— Нямам представа. Защо да не попитаме самата нея… Фибъс, слушаш ли нашия разговор?

Фибъс се появи пред Джан, Айла и Жан-Пол се стреснаха.

— Да, Джан. Разбирам, че сте загрижени за съдбата си, както и за съдбата на другите хора на планетата. Ще ви кажа.

Джан изпитваше силното подозрение, че няма да й хареса казаното от Фибъс. И подозрението й скоро се оправда.

— Както Джан и Робин вече знаят — започна Фибъс, — възнамерявам да премахна от Земята всички форми на пустошта и отново да я направя обитаема. Събирам биологически проби и ще създам съответните средства за въздействие върху всеки вид. Много от формите на пустошта ще бъдат направо унищожени или направени безплодни, други просто ще станат безобидни. Разпространители на биологическите ми оръжия ще станат подобни на вируси организми, които ще съдържат частици от променена ДНК. И всеки от тези вируси ще бъде проектиран така, че да напада само вида, който е негова мишена. Когато премахна пустошта, ще започна да възстановявам екологичната система на планетата, каквато е била преди промишлената епоха. В Небесния Ангел има голяма генетична банка, с която ще мога да създам отново всички видове животински и растителен живот, които са изчезнали от Земята.

Джан я прекъсна.

— Не искам да изглеждам неблагодарна, но пак искам да те попитам, защо правиш това? Не разбирам как съвпада с единствената ти задача — да се грижиш за Елоите.

— Съвпада — каза Фибъс.

Джан каза почти озлобено:

— Как така? И дори да е вярно, защо не направи същото преди векове, преди пустошта да избуи толкова?

— Защото положението се промени.

— А по-точно.

— Разбрахме, че хората са най-голямата заплаха за Елоите. В своето убежище под ледовете те са в пълна безопасност от всяка друга заплаха, но винаги съществува вероятността някой ден хората да открият убежището.