Джъстин Кронин - Проходът

— Госпожице…?

— О, наричайте ме просто Лейси — отвърна жената. — Тук не държим на официалностите. Това дъщеричката ви ли е? — коленичи пред Ейми. — Здравей, как се казваш? Имам малка племенница почти на твоята възраст, може да се каже, че е и също толкова хубава.

Жената погледна към Джанет.

— Дъщеря ви е много стеснителна. Вероятно заради акцента ми. Аз съм от Сиера Леоне, Западна Африка — обърна се към Ейми отново и я улови за ръка. — Знаеш ли къде се намира? Много е далече.

— Всичките ли монахини са оттам? — попита Джанет.

Жената се изправи засмяна. Усмивката ѝ разкриваше блестящи зъби.

— О, боже мой! Опасявам се, че само аз съм от там.

За миг и двете замълчаха. Джанет хареса жената. Понрави ѝ се интонацията ѝ. Допадна ѝ как се отнесе с Ейми, начинът, по който я гледаше в очите, докато говори с нея.

— Бързах да я оставя на училище, нали разбирате — каза Джанет, — когато старата ми кола се повреди. Просто отведнъж отказа.

Жената кимна.

— Моля. Оттук.

Тя поведе Джанет и Ейми по коридора към кухнята, просторно помещение с огромна дъбова маса за хранене и отделения с табелки пред тях: ПОРЦЕЛАН, КОНСЕРВИ, ПАСТА и ОРИЗ . Дотогава на Джанет и през ум не ѝ беше минавало, че монахините също се хранят. Реши, че с всичките тези монахини в сградата не е зле да се знае кое къде е в кухнята. Жената посочи към телефона, който беше стар, кафяв, с дълъг кабел и висеше на стената. Джанет добре беше планирала действията си. Набра някакъв номер, докато жената взе поднос с бисквити за Ейми — не купени от магазина, ами домашно приготвени и изпечени, после докато записаният глас от другата страна я осведомяваше, че днес ще е облачно, с температура от дванайсет градуса и вероятно привечер ще превали, Джанет с кимане се престори, че говори с пътна помощ.

— Аварийният автомобил идва насам — заяви тя и затвори телефона. — Казаха да изляза и да го посрещна. Имали човек наблизо.

— Значи новините са добри — ведро ѝ отвърна жената. — Днес имаш късмет. Ако искате, можете да оставите дъщеричката си с мен. Няма да е хубаво да се занимавате с нея на натоварена улица.

Ето това беше. Джанет не трябваше да прави повече каквото и да било. Оставаше ѝ само да се съгласи.

— Няма ли да ви притеснява?

Жената отново се усмихна.

— Ще си бъдем добре, нали? — погледна насърчително към Ейми. — Виждате ли? Съгласна е. Идете да се погрижите за колата си.

Ейми седеше на един от столовете на голямата дъбова маса, без да се е докоснала до подноса с бисквити и чашата мляко пред нея. Свалила беше раницата си и я гушкаше в ръцете си. Джанет задържа погледа си върху нея, колкото е възможно по-дълго, после коленичи и я прегърна.

— Бъди послушна — каза до рамото ѝ. Ейми кимна.

Джанет искаше да добави още нещо, но не намери думи. Сети се за бележката, която беше оставила в раницата, късчето хартия, което те със сигурност щяха да намерят, след като Джанет не се върне за нея. Удължи прегръдката, колкото можа. Обгръщаше я усещането за Ейми, топлината на тялото ѝ, аромата на косата и тялото ѝ. Джанет разбра, че ще се разплаче, а жената — Люси? Лейси? — не биваше да вижда, но си позволи още миг да прегръща Ейми, като се мъчеше да скъта усещането от тази прегръдка вътре в себе си, на сигурно място, където да го опази. После пусна дъщеря си и преди някой да изрече дума, излезе от кухнята, тръгна по пътеката към улицата и продължи да върви.

От компютърните файлове на доктор Джонас Абът Лиър, професор, Департамент по молекулярна и клетъчна биология към Харвардския университет, назначен в Института за медицински изследвания на инфекциозни болести към армията на Съединените американски щати, Катедра по палеовирусология, Форт Детрик, Департамент по медицина.

От:lear@amedd.army.mil

Дата:понеделник, 6 февруари, 13:18 часа

До:pkiernan@harvard.edu

Относно:Сателитната връзка е готова

Пол,

Поздрави от боливийската джунгла, затънтена и затворена отвсякъде котловина в Андите. Сигурен съм, че както си седиш в мразовития Кеймбридж, идеята за един месец в тропиците ти се струва примамлива. Повярвай ми обаче, тук не е като на курорт. Вчера зърнах змия с размерите на подводница.

Пътуването мина спокойно. Шестнайсет часа полет от Ла Пас, после скромен държавен транспорт до Консепсион към източната, покрита с джунгла ниска част на страната, където няма истински пътища и си е съвсем дива територия. Вървяхме пеша. Целият екип е въодушевен. Освен групата от Калифорнийския университет, към нас в Ла Пас се присъедини Тим Фанинг от Колумбийския, както и Клаудия Суонсън от Масачузетския технологичен институт. (Май веднъж ми спомена, че се познавате от Йейл.) За подсилване на своето звездно очарование, ще се развеселиш да го научиш, Тим е взел със себе си шестима дипломанти. Така средната възраст на екипа пада с десетина години, а жените вземат превес. Великолепни учени са всички до една , настояваше Тим. Три бивши съпруги, коя от коя по-млади. Момчето никога няма да поумнее.