Джъстин Кронин - Проходът

— Внимавай, като го насочваш — каза ѝ шефът.

А Джанет отвърна:

— Става за нещо, щом ти се боиш. Сам продаде оръжието.

Джанет се радваше, че има оръжие. Само като се замислеше как си кротува в чантата ѝ, разбираше, че преди се е страхувала, но вече не е така или поне не толкова. Оръжието беше като тайна за това коя е тя, сякаш носеше в чантата си последното късче от себе си. Другата Джанет — онази, която стоеше на магистралата в прилепнало горнище и пола, поклащаше бедра, усмихваше се и казваше: Какво ти се иска, бебчо? Мога ли да направя нещо за теб тази нощ? , беше измислена личност, като жена от история, чийто край май не искаше да научава.

От самото начало сбърка в преценката си за мъжа, в чиято кола се качи онази нощ. Лошите обикновено веднага си проличаваха и понякога тя благодареше, отказваше и просто си продължаваше по пътя. Този обаче изглеждаше приятен. Предположи, че е от колеж или поне достатъчно млад, за да посещава колеж. Имаше хубави дрехи, носеше изгладени панталони каки и една от онези ризи с дребния, размахал чук ездач на кон. Изглеждаше като мъж, тръгнал на среща. Мисълта я накара да се засмее на себе си, докато влизаше в колата, голям модел форд с багажник отгоре за превозване на колело или нещо подобно.

Тогава мъжът постъпи необичайно и не потегли към мотела. Някои искаха да ги обслужи направо в колата, дори не си правеха труда да се събличат, но когато Джанет се залови за работа, като си мислеше, че това се очаква от нея, той внимателно я отмести. Искал да я изведе, обясни ѝ. Джанет попита:

— Какво имаш предвид под извеждане?

— Някое приятно местенце — обясни ѝ той. — Не ти ли се иска да отидеш на някое приятно място? Ще ти платя повече, отколкото получаваш обикновено.

Джанет се замисли за Ейми, която спеше в стаята им и реши, че няма да има кой знае каква разлика така или иначе.

— Стига да не е за повече от час — каза тя. — После ще трябва да ме върнеш.

Само че пътуването отне много повече от час и когато вече стигнаха до мястото, за което пътуваха, Джанет беше уплашена. Мъжът спря пред къща с голям знак на портата с три подобни на букви фигури и Джанет разбра, че къщата е на братство. Място, където живееха богати младежи, напиваха се с парите на бащите си и се правеха, че ходят на училище, за да се изучат за доктори и адвокати.

— Приятелите ми ще ти харесат — каза той. — Хайде. Искам да се запознаеш с тях.

— Няма да вляза вътре — възпротиви се Джанет. — Веднага ме върни обратно.

Мъжът спря с ръце върху волана, а когато долови тежката, налудничава стръв по лицето и в погледа му, вече изобщо не ѝ приличаше на приятно момче.

— Такава възможност не се предвижда — каза ѝ. — Да ти призная, точно сега това го нямаме в менюто.

— По дяволите има ли го, или не.

Отвори вратата и тръгна навън, без да я е грижа, че не знае къде се намира. Той я последва и я сграбчи за ръката. Съвсем ясно беше какво я очаква в къщата, какво иска той, как щяха да се развият събитията. Сгрешила беше, че не го разбра по-рано, много по-рано, още в деня, в който Бил Рейнолдс влезе в Кутията. Осъзна, че момчето също е уплашено, че върши тези неща по нечия принуда, приятелите в къщата или пък на него така му се струваше, все едно. Изобщо не я интересуваше. Той мина зад гърба ѝ и се опита да обвие врата ѝ с ръка, да я приклещи с лакът. Удари го силно с опакото на юмрука си където свари. Извика от удара ѝ, нарече я кучка, проститутка и всичко останало. Зашлеви я през лицето. Джанет политна и падна по гръб. Той се озова отгоре ѝ, обкрачил я през талията като жокей своя кон. Удряше я, блъскаше я и се опитваше да обездвижи ръцете ѝ. Успееше ли, това щеше да е краят. Дали е в безсъзнание или не, помисли си тя, и за двамата май щеше да е все едно. Джанет се пресегна към падналата в тревата чантичка. Животът ѝ изглеждаше толкова странен, вече не свой, ако изобщо някога е бил неин. Само че оръжието придаваше смисъл на всичко. То познаваше силата и предназначението си. Усети хладния метал на револвера да се плъзва в дланта ѝ, сякаш искаше да е там. Разумът ѝ говореше: Не мисли, Джанет , долепи дулото до главата на момчето, усети кожата и костта, до които опря, реши, че е достатъчно близо, за да не пропусне, и натисна спусъка.

Прибра се едва призори. След като момчето се стовари отгоре ѝ, тя с всички сили хукна към най-големия път, който видя: осветен от улични лампи широк булевард. Точно навреме, за да хване автобуса. Не знаеше дали по дрехите ѝ има кръв или друго, но и шофьорът почти не я погледна, докато ѝ обясняваше как да се върне на летището. Джанет седна отзад, където никой да не я види. Автобусът обаче беше почти празен. Нямаше представа къде се намира, автобусът бавно се движеше през потънали в мрак квартали, магазини, голяма църква, отмина табелата на зоологическата градина и най-накрая навлезе в покрайнините, където тя стоя в плексигласов подслон, зъзнеща на влажния въздух, докато чакаше втори автобус. Не знаеше колко е часът, беше загубила часовника си. Вероятно беше паднал при сборичкването и полицията можеше да го използва като следа. Но у него нямаше нищо особено, беше купен от супермаркета, затова си помисли, че няма да им каже много. Оръжието щеше да я издаде. Хвърлила го беше в тревата или поне имаше такъв спомен. Ръката ѝ още беше изтръпнала и безчувствена от силата на изстрела. Костите ѝ вибрираха като неспиращ да трепти камертон.