Джъстин Кронин - Проходът

Не знам защо мисля така, но ако е момче, искам да го кръстим Джо, а ако е момиче — Кейт. На родителите ми. Странно как щастието за едно нещо е обратната страна на скръбта за същото.

Всички мислим за другите, надяваме се да са добре.

Ден 270

Тази сутрин навсякъде около хъмвито имаше следи. Изглежда са били трима. Защо не са направили опит да влязат в бункера, е загадка — убедена съм, че са ни подушили. Надявам се да стигнем до Сокоро достатъчно навреме, за да се укрепим за през нощта.

Ден 270 (отново)

Сокоро. Холис е почти убеден, че бункерите са част от съоръжения на стар газопровод. Затворихме се за през нощта. Сега чакаме [не се чете]

Ден 271

Отново се появиха. Повече от трима, много повече. Чувахме ги да дращят по стените на бункера цяла нощ. Тази сутрин навсякъде имаше следи и бяха твърде много, за да ги преброим. Предното стъкло на хъмвито беше счупено, а и повечето прозорци. Всичко, което бяхме оставили вътре, беше разхвърляно, премазано и разкъсано. Опасявам се, че е само въпрос на време да се опитат да влязат в някой от бункерите. Ще издържат ли резетата? Кейлъб плаче през половината нощ, каквото и да прави Маус, затова не е тайна, че сме там. Какво ли ги спира?

Вече се надбягваме. Всички го знаят. Днес прекосяваме Уайт сендс Месъл Рейнж към бункера в Каризозо. Искам да кажа на Холис, но не го правя. Просто не мога, не искам да му кажа така. Ще почакам докато стигнем гарнизона, за късмет.

Чудя се дали бебето знае колко съм уплашена.

Ден 272

Тази нощ нямаше никаква следа. Всички сме облекчени, надяваме се, че сме ги оставили назад.

Ден 273

Последният бункер преди Розуел. Място, наречено Хондо. Опасявам се, че пиша за последно. Преследваха ни през целия ден, следваха ни по дърветата. Чуваме как се движат навън и вече почти мръква. Кейлъб не мирясва. Маус просто го притиска до гърдите си, а той не спира да плаче. Те искат Кейлъб, настоява тя. Искат Кейлъб.

О, Холис. Съжалявам, че напуснахме стопанството. Иска ми се да можехме да живеем онзи живот. Обичам те обичам те обичам те.

Ден 275

Когато се замислям за последните дни, в които съм писала, не мога да повярвам, че съм жива, че някак сме оцелели през тази ужасна нощ.

Виралите не ни нападнаха. Когато отворихме вратата на сутринта, хъмвито лежеше прекатурено в локва течност, като някаква огромна птица с ранено крило, паднала на земята, двигателят му беше непоправимо повреден. Капакът беше на сто метра от него. Изтръгнали бяха гумите и ги бяха раздрали на парчета. Знаехме, че сме извадили късмет, че сме оживели през нощта, но бяхме без кола. Според картата от гарнизона ни делят още петдесет километра. Възможно е, но Тео никога няма да се справи. Маус иска да остане с него, но той, естествено, отказа, а и никой няма да го позволи, така или иначе. Щом не ни убиха миналата нощ, каза Тео, убеден съм, че ще оцелея още една, щом се налага. Само продължете и използвайте светлината, колкото е възможно, изпратете обратно кола, когато стигнете там. Холис откъсна ремък и част от въже, както и парче от седалката, за да може Маус да носи Кейлъб. Тогава Тео целуна и двамата за сбогом, затвори вратата и се залости, а ние тръгнахме само с вода и пушките си.

Оказа се, че е много повече от петдесет километра, много повече. Гарнизонът беше в другата част на града. Но това няма значение, защото малко след пладне ни взе патрул. Да вземем да попаднем точно на лейтенант Юстас. Изглеждаше съвсем слисан да ни види, но изпратиха обратно хъмви до бункера и сега всички сме здрави и читави зад стените на гарнизона.

Пиша в палатката на столовата за цивилни (има три, една за войниците, една за офицерите и една за цивилните работници). Всички останали вече си легнаха. Командващият тук е някой си на име Крукшанк. Генерал, като Ворхис, но с това приликите приключват. При Ворхис се виждаше, че в тялото има истински човек, зад цялата военна суровост, а Крукшанк изглежда човек, на чието лице през живота му дори пукнатинка от усмивка не се е мярвала. Имам чувството, че Гриър здраво е загазил, а това се отнася и за всички ни. Но утре в 06:00 ще ни разпитат и ще можем да разкажем цялата история. Пред гарнизона в Розуел гарнизонът в Колорадо изглежда незначителен. Според мен е почти колкото Колонията, гигантските му бетонни стени се поддържат от метални стълбове, които стигат до земята на плаца. Единственият начин, по който мога да го опиша, е като вътрешност на паяк. Море от палатки и други издигнати постройки. Цяла вечер влизат автомобили, огромни цистерни камиони с хора, оръжия и сандъци с провизии, чиито кабини са обградени с прожектори. Навсякъде се чува тътен на двигатели, мирис на гориво, ярка светлина на факлите. Утре ще открия лечебницата и ще видя дали мога да съм от полза. Тук има още няколко жени, не са много, но има, повечето са от медицинския корпус, а докато се придържаме към зоната за граждани, можем да се движим, накъдето решим.