Джъстин Кронин - Проходът

— Може да те убие, Питър. Или по-лошо.

— Ще рискувам. А и вирусът не уби Лиш.

Сара се обърна към Холис.

— Кажи им. Моля те, им кажи колко налудничаво е намерението им.

Но Холис поклати глава.

— Съжалявам. Но съм съгласен с Питър.

— Не го мислиш сериозно.

— Той е прав. Трябва да има някаква причина.

— Защо не може причината да е фактът, че всички сме живи ?

Той се протегна към ръката ѝ.

— Не е достатъчно, Сара. Живи сме, така е. И после какво? Искам да имам живот с теб. Истински живот. Без прожектори, без стени, без дежурства със Стражата. Може това да стане възможно за някой друг. Някой ден. И вероятно е за друг. Но не мога да откажа на молбата на Питър, не и след като има възможност. А и дълбоко в себе си мисля, че и ти не можеш да откажеш.

— Значи ще се борим с тях, така или иначе. Ще открием останалите от Дванайсетте и ще се борим с тях. Като това, което сме, като хора.

— Така и ще направя. Обещавам ти. Това не може да се промени.

Сара притихна. Питър долови разбирането, което се установи между тях. Когато Холис отклони погледа си, Питър вече знаеше какво ще каже приятелят му.

— Ако се получи, аз ще съм следващият.

Питър погледна Сара. Но видя, че тя вече не се противи, приела беше решението.

— Не е необходимо да го правиш, Холис.

Едрият мъж поклати глава.

— Не го правя за теб. Ако търсиш съгласието ми, получаваш го. Приемаш го или го отхвърляш.

Питър се обърна към Гриър, който кимна. После погледна към брат си. Тео седеше на дънер в другия край на кръга с протегнат бинтован крак пред себе си.

— Рояци, Питър. Знам ли? Казах ти вече, ти решаваш.

— Не решавам аз. Решението е на всички ни.

Тео замълча.

— Да видим дали съм те разбрал. Искаш умишлено да си инжектираш вируса, а аз да кажа: Ама разбира се, давай. Холис иска да направи същото, ако ти не умреш или не ни избиеш междувременно.

Питър усети грубата откровеност в думите му. За пръв път се почуди дали ще съумее да устои. С въпроса си, осъзна Питър, Тео го проверяваше.

— Да, точно това те питам.

Тео кимна.

— Тогава добре.

— И толкова? Само добре?

— Обичам те, братко. Ако мислех, че мога да те разубедя, щях да те разубеждавам. Но знам, че не мога. Казах ти, че ще се тревожа за теб. Сигурно започвам да го правя от този миг.

Питър се обърна последно към Алиша. Тя беше махнала очилата си и открила примигващия оранжев блясък на очите си, увеличен до наситено проблясване от светлината на огъня. Най-много от всичко той се нуждаеше от нейното съгласие. Нямаше ли го, нямаше нищо.

— Да — каза тя и кимна. — Съжалявам, че го казвам, но съм съгласна.

Нямаше защо да чакат. Протакаха ли с обмисляне на последиците, Питър знаеше, че може да загуби смелостта си. Поведе ги към празната къща, която беше приготвил — последната, в другия края на пътеката. Къщата беше малко по-здрава от навес, почти всички вътрешни стени бяха махнати и оголили напречните греди. Прозорците вече бяха заковани, а и беше най-отдалечената, което беше и другата причина, поради която Питър я избра. Холис взе въжетата, които Питър беше донесъл от хамбара. Майкъл и Гриър донесоха матрак от съседната къща. Някой донесе и фенера. Докато Холис връзваше въжетата към гредите, Питър се съблече до кръста и легна по гръб. Изведнъж се почувства нервен, осъзнаваше всичко около себе си с почти болезнена яркост, сърцето му биеше лудо. Вдигна поглед към Гриър. Безмълвна уговорка между двама им: Стигне ли се до там, не се колебай.

Холис приключи с връзването на ръцете и краката му и остави Питър, вързан с разперени ръце и крака. Матракът миришеше на мишки. Той пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.

— Сега, Сара, постави ми вируса.

Тя поклащаше кутията с вируса. В другата си ръка държеше една от спринцовките, все още неразопакована. Питър видя, че ръцете ѝ трепереха.

— Ще се справиш.

Сара подаде кутията на Майкъл.

— Моля те — умолително каза.

— Какво да го правя? — държеше кутията далече от тялото си и се опита да ѝ го върне. — Ти си сестрата тук.

Отчаяние обзе Питър. Още малко и решимостта му ще го напусне.

— Има ли някой, който да се справи с това, моля?

— Аз ще го направя — каза Алиша.

Взе кутията от Майкъл и я отвори.

— Питър…

— Какво има сега? Рояци, Лиш.

Обърна ръце, за да му покаже.

— Тази кутия е празна.

Ейми , помисли си той. Ейми, какво си направила?

Намериха я коленичила до огнището, докато хвърляше последната стъкленица в огъня. Бебето лежеше на раменете ѝ, увито в одеяло. От огъня се чу пращене и пукане, когато течността от последната стъкленица кипна и стъклото се пръсна.