Джъстин Кронин - Проходът

Питър коленичи на земята до нея. Толкова вцепенен беше, че дори не чувстваше гняв. Изобщо не знаеше какво чувства.

— Защо, Ейми?

Тя не отмести поглед от огъня и не го погледна, сякаш за да се увери, че вирусът наистина е изчезнал. С пръстите на свободната си ръка нежно галеше тъмната косица на бебето.

— Сара е права — най-накрая каза тя. — Само така можех да съм сигурна.

Вдигна очи от пламъците. И когато Питър видя какво се крие в погледа ѝ, разбра какво е сторила — че е избрала да поеме този товар от него, от всички тях и това беше проява на милост.

— Съжалявам, Питър — каза Ейми. — Но то щеше да те направи като мен. Не можех да позволя да се случи.

Повече не споменаха за случилото се тази нощ — за вируса, за пламъците, за стореното от Ейми. Понякога, в редките моменти, в които си спомняше тези събития, Питър се чувстваше странно, сякаш са били сън или нещо като сън, с характерната за съня неизбежност. Изпълни го вярата, че унищожаването на вируса в крайна сметка не е била катастрофа, както се страхуваше, а по-скоро още една стъпка по пътя, който заедно щяха да извървят, и че онова, което ги очаква, е нещо, което той не знае, нито трябва да знае. Като самата Ейми, то беше нещо, което щеше да приеме с вяра.

Сутринта на заминаването им Питър застана на верандата с Майкъл и Тео и наблюдаваше изгрева на слънцето. Най-после шините на брат му бяха махнати, можеше да върви, но с видимо накуцване, а и бързо се уморяваше. Под тях Холис и Сара товареха хъмвито с последния багаж — Ейми беше вътре с Маус, която кърмеше Кейлъб за последен път, преди да потеглят.

— Знаеш ли — проговори Тео, — имам чувството, че ако някога се върнем тук, ще заварим мястото непроменено. Сякаш то е встрани от всичко. Сякаш тук времето е спряло.

— Може и да се върнем — каза Питър.

Тео притихна, погледът му обходи прашната пътека.

— О, по дяволите, братко — разтърси глава той. — Не знам. Хубаво е да си представя, че така ще бъде.

Ейми и Маусами се показаха от къщата. Всички се събраха около хъмвито. Отново заминаване, отново сбогуване. Прегръдки, пожелания, сълзи. Сара се настани зад волана, до нея беше Холис, Тео и Маусами седяха отзад с багажа си. В багажника бяха документите, които Лейси беше дала на Питър. Просто ги предай на човек, който има власт и положение.

Ейми се пресегна към колата и за последно прегърна Кейлъб. Когато Сара включи двигателя, Гриър се показа на отворения прозорец.

— Не забравяй какво ти казах. От хранилището с гориво, в южна посока по магистрала 191. Трябва да минеш по 60-и път при Ийгар. Това е Пътят за Розуел, ще те отведе право в гарнизона. Има укрепени бункери на почти всеки сто километра. Отбелязал съм ги на картата на Холис, но търси червените кръстове, не можеш да ги пропуснеш. Непретенциозно са направени, но ще ти покажат пътя. Бензин, муниции, каквото ти трябва.

Сара кимна.

— Разбрах.

— И каквото и да правиш, дръж се далече от Албакърк — гъмжи от вирали. Холис? Нащрек.

На мястото на пасажерите едрият мъж кимна.

— Нащрек, майоре.

Гриър отстъпи, направи място на Питър да се приближи.

— Ами — каза Сара, — май се разделяме.

— Така изглежда.

— Да се грижиш за Майкъл, нали? — подсмръкна и избърса очи. — Той има нужда… от грижи.

— Разчитай на мен — протегна се да стисне ръка на Холис, пожела му късмет, после извиси глас към задната част на хъмвито — Тео? Маус? Удобно ли се настанихте?

— Готови сме и винаги ще бъдем, братле. Ще се видим в Кървил.

Питър се отдръпна. Сара включи на скорост, описа с колата широк кръг и бавно потегли по алеята. Петимата — Питър, Алиша, Майкъл, Гриър и Ейми — стояха мълчаливи и наблюдаваха заминаването на другите. Надигнаха се валма от прах, шумът от мотора заглъхна и после съвсем изчезна.

— Е — каза най-накрая Питър, — денят не отива към зазоряване.

— Това майтап ли е? — попита Майкъл.

Питър вдигна рамене.

— Май да.

Взеха раниците си и ги метнаха на гърбовете си. Питър взе пушката си от пода и видя, че Ейми все още е на ръба на верандата с поглед, вперен в стелещия се облак от отдалечилото се хъмви.

— Ейми? Какво има?

Тя се обърна към него.

— Нищо — каза. — Мисля, че при тях всичко ще е наред — усмихна се. — Сара е добър шофьор.

Нямаше какво повече да приказват. Дошъл беше моментът на заминаването. Утринното слънце се издигаше над долината. Ако всичко вървеше добре, до средата на лятото щяха да са в Калифорния.

Потеглиха на път.