Джулианна Бэгготт - Сраснати

Поема дълбоко дъх и отмята рязко шперплата; понякога забравя, че е програмиран да има огромна сила.

Буболечката изниква пред погледа му. Опашката му потраква по собствената му хитинова обвивка, крилата потрепват безпомощно с конвулсивни движения. Опитва да си поеме дъх и в същия миг се разнася силно стържене.

От тялото на насекомото стърчи здрав и масивен крак с шипове.

Значи течността в мускала е подействала. Тъй като клетките на крака не са увредени, вместо да лекува стара травма, е изградила нова тъкан и кост; дори шиповете изглеждат естествено наредени. Това му се струва познато — деликатната работа по реконструирането на малък крайник. Чувал ли е някога за подобно нещо?

Партридж няма желание да го докосва. По ръката му все още пълзят горещи тръпки. „Неустойчив, несъвършен и опасен.“ С тези думи майка му бе описала серума. Кракът на бръмбара дращи в пръстта, обхванат от неконтролируеми спазми.

Изведнъж Партридж усеща, че го връхлита чувство на всемогъщество. Това е негово дело, постигнато с една-единствена капчица от течността. Кръвта нахлува в главата му, ушите му зазвъняват, замисля се за властта на баща си. Какво ли е изпитвал старецът по време на Детонациите — взрив след взрив с ослепителна светлина, пълзяща по цялото земно кълбо?

Боже мили, мисли си Партридж. Ами ако баща му е бил обсебен от идеята за подобна власт? Ами ако това го е довеждало до състояние на опиянение? Ами ако е изпитвал чувството, че този кратък миг се разширява у него линейно, до безкрайност?

Крилата на буболечката се прибират. Кракът се свива конвулсивно още няколко пъти, след което тя забива мощния си крайник като кинжал в пръстта и се изправя. Изтласква се с малките си крачка, а масивният крайник се свива и изпъва. Ето че отскача и размахва крила. Ала кракът е твърде тежък, за да се задържи. Тупва на земята, но кракът омекотява удара. После се свива отново, насекомото отскача, размахва крила, тупва на земята, свива се, отскача…

Малката твар не е същата, каквато е била преди минути.

Вече е нов вид.

Снегът ту вали, ту спира. Сега отново прехвърча, носейки се леко сред тъмните силуети на дървета и храсти, и се трупа по чепатите клони. Заради студа тази есен много от тях са покрити с дебела козина. Ел Капитан прокарва пръсти по дългия и тънък клон на една фиданка и веднага я усеща — това не е мъхестото покритие, характерно за някои растения. А истинска козина, каквато можеш да видиш на коремчето на котка.

— Ще оцелеят само най-приспособимите — подхвърля той на брат си Хелмут, когото винаги ще носи като товар на гърба си.

— Най-приспособимите — прошепва Хелмут. Той надзърта над едното рамо на Ел Капитан, след което люшва глава към другото. Днес е неспокоен.

— Престани да се въртиш! — скарва му се Ел Капитан.

— Да се въртиш — повтаря Хелмут.

Ел Капитан е дал на брат си разни неща, които да държи в ръцете си. Хелмут винаги е имал нервни ръце. Преди време плетеше скришом въже, с което да удуши Ел Капитан, ала в крайна сметка бе спасил живота му. След тази случка Ел Капитан реши, че трябва да му се довери. Нямаше друг избор. Даде на Хелмут джобно ножче и предмети за дялкане, за да прави нещо.

— Сигурен ли си, че можеш да му имаш доверие? — попита го веднъж Брадуел.

А Ел Капитан му отвърна:

— Разбира се. Все пак е мой брат!

А може би иска просто да го изпита, предизвиквайки го: „Искаш да ме убиеш ли? Давай тогава. Няма да ти преча.“ Понякога, когато се навежда напред, Ел Капитан забелязва стелещите се дървени стърготини. Днес обаче Хелмут дялка с ножчето като обезумял.

Ел Капитан присяда на огромното коренище на едно дърво и отпуска пушката на ботушите си. Тъй като тръгнаха, без да закусят, сега е гладен. Той развива загънатия във восъчна хартия сандвич от крайшници хляб. Обича крайшниците, защото са твърди. Накрая подхвърля на брат си:

— Да хапнем, братле.

Ел Капитан е свикнал с неизменния навик на Хелмут да повтаря думите му; нищо повече от глуповато ехо. Този път Хелмут повтаря репликата с друга интонация:

— Да хапнем, братле — казва той, сякаш се кани да погълне Ел Капитан. Просто лека закачка, колкото да го държи нащрек.

— Е — казва Ел Капитан, — не е ли вкусно?

— Не е ли вкусно? — повтаря Хелмут.

— Знаеш ли, че изобщо не съм длъжен да деля този сандвич с теб? — Преди да срещне Преша, дори нямаше да му хрумне да го направи, ала оттогава се бе променил. Усеща промяната с цялото си тяло, сякаш протича клетка по клетка. Пита се дали Хелмут също не я забелязва, след като имат толкова много общи клетки. Не че изведнъж е станал самарянин. Дори напротив, Ел Капитан още усеща в гърдите си изпепеляващ гняв. Разликата е, че сега има цел — нещо, което да брани. Дали това не е самата Преша?