Джулианна Бэгготт - Сраснати

После го отнася при шперплата, отваря музикалната кутия на майка си, внимателно го слага в нея и затваря капака. Отвътре се чува драскане. Ще му се Арвин Уийд, геният на академията, да е тук. Господи, как съжалява, че не е внимавал по време на лабораторните упражнения.

Партридж взима една от спринцовките и отстранява капачето. Иглата проблясва на светлината. Дава си сметка, че ще изхаби капка от течността. Само една, казва си той. Една-единствена.

Повдига капака на музикалната кутия. Буболечката се втурва по шперплата, ала Партридж я спира. Докато размахва яростно крачка, изпод крилата й се подава извита нагоре опашка, разкривайки люшкащо се насам-натам жило. Малките черни очички на буболечката изглеждат влажни. Когато отмества поглед към иглата и започва да натиска буталото, Партридж усеща убождането. Пареща болка полазва по палеца и показалеца му, с които придържа буболечката от двете страни на хитиновата обвивка. Огънят плъзва нагоре по ръката му. Надава вик на изненада, ала не пуска насекомото.

Партридж бързо насочва иглата към него, ала го пуска, тъй като ръката му е вцепенена от болка. Буболечката започва да ситни по шперплата, но от иглата се отцежда капчица гъста течност, която се отронва на задното й краче, и то се отпуска. Но тя продължава да се влачи напред.

Викът е разтревожил Майка Хестра. Тя почуква на вратата на мазето.

— Какво става там?

— Нищо! — Партридж увива спринцовките с вече подутата си ръка, повдига буркана и мушва вързопа в дупката. А буболечката се шмугва в мрака под шперплата.

Вратата на мазето се отваря с трясък. Силуетът на Майка Хестра се очертава неясно на прага.

— Каква е тази врява? — пита тя.

— Просто една песен, която научих в академията. Тук е дяволски тихо — отвръща, разтривайки пламналата си от болка ръка, но веднага спира. Не иска повече въпроси.

Майка Хестра е доста пълна. Синът й, петгодишно момченце на име Сайдън, ще остане завинаги прикован към крака й. Жената е облечена с парчета кожа, зашити едно за друго и скроени по тялото й; малко над бедрото й е оставена дупка за пъпчивата глава на момчето. Повечето майки са групита, сраснали се с децата си, и Партридж така и не можа да свикне с вида им. По време на Детонациите майките са държали децата в обятията си или приведени над тях са ги пазели от ярките пламъци. Партридж изобщо не може да си представи какво е да бъдеш замразен в това състояние, без никакви изгледи да пораснеш, впримчен завинаги в затвора на майчиното тяло. Лицето на Сайдън е започнало да съзрява. Нима ще остарее така?

Майка Хестра поглежда ядосано Партридж. На едната й буза личат дамгосани думи — обърнат наопаки надпис, отпечатан на кожата й по време на Детонациите; приличат на татуировка. До този момент Партридж не е успял да ги разчете, тъй като не си позволява да се взира прекалено дълго в тях. Просто не иска да бъде груб.

— Е, стига толкова — отсича тя.

— И без това смятах да си лягам.

— Хубаво. Сутринта заминаваме. Ще те събудя рано.

— Лайда и Илиа също заминават, нали? — Макар че би предпочел Илиа да не идва с тях. Тя е луда. Нещо, за което не може да я вини. Бе живяла под ключ във фермерската къща, непрестанно малтретирана от мъжа си и принудена да крие белезите си под найлоновата материя, превърнала се в нейна втора кожа. Наскоро е започнала да увива тялото си с парчета плат — може би защото се срамува от кожата си. Или просто по навик. Илия бе убила съпруга си, забивайки скалпел в гърба му, и бе превъртяла. Така че Лайда е единственият човек, когото иска да види. Лайда.

— Лайда, да. Но за Илиа не знам — отвръща Майка Хестра.

— Къде отиваме? — пита Партридж.

— Не мога да ти кажа. — И с тези думи изчезва от погледа му. Вратата на мазето се затръшва подире й. За миг Партридж се чувства замаян от новините. Край на заточението. Утре ще види Лайда. Скоро всичко ще бъде различно; съвсем скоро. Вече го усеща. Боже, колко му липсва тя.

В този миг чува, че нещо стърже. До слуха му достига шум, сякаш в пръстта се забива лопата. Не, не е това — звучи повече като дращене.

Обзема го чувството, че не е сам.

Музикалната кутия на майка му е на земята. Пресяга се да я вземе, но съзира дълъг черен нокът, стърчащ от тъничка клечка — крак на насекомо, огромно насекомо — да се подава изпод шперплата. Изглежда твърде голям, за да е кракът на бръмбара. Отново се разнася стържещ звук.

Партридж посяга към шперплата и го повдига. Кракът се свива и изчезва от погледа му.