Джулианна Бэгготт - Сраснати

Колко ли дълго майките можеха да крият Партридж? Достатъчно, за да дочакат смъртта на баща му? Това бе голямата им надежда — че Елъри Уилъкс скоро ще умре и Партридж ще превземе Купола отвътре. Понякога на Преша й се струва, че всички са замръзнали в очакване с ясното съзнание, че нещо ужасно трябва да се случи, преди бъдещето да придобие по-ясни очертания.

Фридъл потрепва с крилца в джоба на пуловера й. Тя мушва ръка и прокарва пръст по механичното гръбче на цикадата.

— Шшт — прошепва му. — Всичко е наред. — Не искаше да го оставя сам в малката спалня. А може би не искаше тя да остава сама.

— Перло! — извисява отново глас. — Перло!

И тогава момчето най-сетне се обажда:

— Ето ме! Тук съм! — То се спуска към нея, провирайки се между оцелелите. — Готова ли е?

Преша се отпуска на колене.

— Да видим дали е по мярка. — Тя наглася кожените ремъци на ръката му и пристяга протезата с помощта на електрическите жички. Момчето едва-едва движи осакатената си ръка. Преша го подканва да опита със съвсем лек натиск.

Перло изпълнява заръката й. Клещите се разтварят и после пак се затварят.

— Работи. — Той продължава да ги отваря и затваря.

— Не е идеална — казва Преша, — но е по-добре от нищо.

— Благодаря ти! — казва той толкова високо, че от пода долита ядосано шъткане. — Сигурно можеш да измайсториш и нещо за себе си — прошепва той и поглежда куклената глава. — Исках да кажа, че може би има начин да…

Тя вдига ръка и куклата примигва с очи — едното по-бавно, тъй като е пълно със сажди.

— При мен няма какво да се стори — отвръща тя. — Но и така се справям.

Майката на момчето го виква шепнешком. То се обръща, вдига тържествуващо ръка и се спуска към нея да й покаже протезата.

В този миг отеква далечен изстрел, последван от пулсиращо ехо. Преша се свива инстинктивно на пода и мушва ръка в джоба си, за да предпази Фридъл. Изважда цикадата и я притиска към гърдите си. Майката на Перло дръпва детето към себе си. Преша си дава сметка, че най-вероятно някой войник от ОСР е стрелял по раздвижилите се сенки. Случайните изстрели не са нещо необичайно. Но въпреки това сърцето й се свива. Перло, майка му и този изстрел връщат спомена за тежестта на пушката в ръцете й, за това как вдига оръжието, прицелва се и стреля. Дори сега ушите й звънтят и вижда кървавата мъгла, която изпълва полезрението й. Пред очите й лумват червени петна, подобно на цветята сред руините. Беше натиснала спусъка, ала вече не помни дали това бе правилното решение. Този въпрос не й дава мира. Майка й е мъртва. Мъртва. И Преша бе натиснала спусъка.

Тя поема с бързи крачки край облепените с плакати стени на преддверието. Държи нежно Фридъл в ръцете си. Стига до един прозорец и поглежда предпазливо навън.

Вятър. Сняг. Облаците се носят бързо по небето като прашинки пепел, вижда се ярка звезда — нещо необичайно — а отдолу очертанията на гората, приведените и изгърбени силуети на хилави дървета. Успява да различи униформите на войниците и тук-там проблясъка на оръжия, чийто дъх трепти като тънък воал в студа и се извива нагоре по хълма. Вижда лицето на майка си, която лежи на голата земя, но образът й изчезва. Нея я няма.

Далече напред тя заопипва с поглед притихналата гора. Да не би там да се спотайва нещо — нещо, готово да нападне? Представя си Специалните сили, залегнали в снега. Дали изобщо се нуждаят от сън? Дали не са студенокръвни, с кожа, покрита с тънка ледена коричка? Навън е тихо, но някак зловещо, усеща се стаената енергия. Снегът заваля преди три дни — отначало като фин прашец, но после се усили — сега моравата е замръзнала, тъмна и лъскава като стъкло, дебела близо десет сантиметра, а снегът още прехвърча.

Усеща, че някой я хваща за лакътя. Тя се обръща. Оказва се Брадуел — с двоен белег, открояващ се на бузата му, тъмни мигли и плътни устни, напукани от студа. Поглежда ръката му, зачервена и загрубяла. Едрите кокалчета са издрани и прекрасни. „Как е възможно кокалчетата на ръцете да са прекрасни?“ — недоумява Преша. Сякаш Брадуел ги е измислил.

Ала отношенията им вече не са същите.

— Виках те, не чу ли? — попита той.

Гласът му звучи, сякаш е под вода. Веднъж пред лумналата в пламъци фермерска къща Преша го бе накарала да обещае, че ще намери дом за двамата, но само защото не вярваше, че имат бъдеще.

— Какво има?

— Добре ли си? Изглеждаш замаяна.

— Тъкмо давах протезата на едно момче и чух изстрел. Но се оказа фалшива тревога. — За нищо на света не би признала за червените петна пред очите си, не би признала и страха си, че се влюбва в него. Ако знае нещо със сигурност, то е, че всички, които е обичала, са мъртви. Тогава как да си позволи да обича Брадуел? Докато го гледа, думите отекват в главата й: „Не се влюбвай в него. Не се влюбвай в него“.