Джулианна Бэгготт - Сраснати

И какво ще им каже? Нищо не й хрумва. Думите се тълпят в ума й. Кръжат безразборно. Не може да ги подреди, нито да ги изрече. Накрая успява да извика, ала единствените думи, които излизат от устата й, са: Ние искаме!

Не разбира защо. Понечва отново да извика за помощ, но изрича все същото: Ние искаме!

Приближават — две млади жени. Берачки — познава се по брадавиците и белезите по пръстите им. Явно са докосвали отровни грудки, горски плодове и гъби. На мястото на двата си пръста едната има сребърни зъбци, като тези на стара вилица. Тъкмо тя е недъгавата. Въпреки нездравата червенина, плъзнала по лицето й, в него се долавя странна хубост. Това се дължи най-вече на очите й, които искрят със златистооранжевите отблясъци на течен метал — това е от ослепителните бомби. Сляпа е. Държи другата за ръка.

— Коя си ти? — пита жената. Гласът й звучи като цвъртене на птичка.

В ярко осветената стая момичето чуваше птичи звуци, които пускаха на запис по невидими високоговорители. Гукайки замислено, долавя отклика на птиците в гората. Ала звуците са същите, които познава от малка — не звънките и сладостни трели от ярката стая, а нескончаемо крякане и глъч.

Младите жени се страхуват от нея. Дали не долавят, че е различна?

Иска да им каже името си, но не го помни. В ума й се въртят единствено думите „огнено цвете“. Така я наричаше понякога майка й; рожба на огъня и разрухата, тя пусна корени и израсна. Не познава баща си, но е сигурна, че е бил погълнат от огъня и разрухата.

И тогава името изведнъж изниква в съзнанието й: Уилда. Казва се Уилда.

Слага ръце на студената земя. Иска да им каже, че е нова, че светът се е променил завинаги.

— Искаме си сина — отронва се от устата й. Стряска се от собствените си думи. Защо каза това?

Младите жени се споглеждат.

— Какво беше това? — пита по-младата. — Чий син?

Другата — с белег на бузата, сякаш с лицето й се е сраснала покрита с кожа плитка, отвръща:

— Май не е наред.

— Коя си ти? — пита сляпата.

Този път момичето отвръща:

— Искаме си сина. — Това са единствените думи, които може да изрече.

Берачките внезапно се озъртат, дори сляпата. Долавят електрическите импулси, разсичащи въздуха. Съществата, които я прибраха, са неспокойни.

— Много са — казва жената с белега плитка, ококорила очи. — Закрилят я. Усещаш ли ги? Пратили са ги нашите — да я бранят.

— Ангели — изрича сляпата.

Жените отстъпват.

Тогава Уилда дръпва ръкава и показва ръкава си — толкова бяла, че чак блести.

— Искаме — започна бавно тя — да върнете сина ни.

Преддверието в щабквартирата на ОСР е осеяно с няколко мъждиви, ръчно изработени, маслени лампи, провесени от голите греди на високия таван. Оцелелите лежат на одеяла и черги, свили се плътно един до друг, за да се топлят. Телата им излъчват влажна топлина, въпреки че високите прозорци, чиито рамки са обточени с ефирни останки от пердета, не са заковани с дъски. Вятърът навява облаци сняг през тях, подобно на стотици нощни пеперуди, примамени от неустоимата светлина на лампите, в които да се блъскат.

Навън е тъмно, макар утрото да наближава, и някои от най-ранобудните вече се размърдват. Преша не е лягала през цялата нощ. Понякога така се улисва в работа, че губи представа за времето. Държи механична ръка, която току-що е изработила от всевъзможните вехтории, които Ел Капитан й носи — сребристи клещи, метално коляно с топка, овехтял електрически шнур за пристягане и кожени ремъци, взети по мярка, така че да обхващат плътно бицепса на момчето с ампутираната ръка. Той е на девет години и петте пръста на ръката му, сраснали като плавник на животно, са напълно безполезни. Тя прошепва дрезгаво името на момчето:

— Перло! Тук ли си?

Промъква се сред оцелелите, които се размърдват с мърморене. До слуха й достига внезапно съскане.

— Шшт! — обажда се една жена. Преша забелязва, че нещо се движи под палтото на жената. До врата й се показва коприненочерна котешка главичка. Проплаква бебе. Някой изругава. Някой запява приспивна песен:

Бебето притихва. Музиката върши своето, утешава хората. — Може да сме клетници презрени, но песента и досега се лее от душите ни.

Как й се иска хората от Купола да проумеят това.