Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Итън е гол, държи се прав единствено благодарение на Брукс, краката му приличат на нещо, излязло от касапница.

Казва на Аашиф да го погледне.

В далечината чува характерния звук на приближаващ „Блек Хоук“.

Като се изключи това, на улицата е тихо като в църква.

Палачът и жертвата му се поглеждат в очите.

— Нали знаеш, още си мой — казва Аашиф.

И докато се усмихва, Итън го застрелва в лицето.

Когато отново идва на себе си, Итън се е облегнал на прозореца на хеликоптера и гледа от височина сто метра към улиците на Фалуджа. Морфинът циркулира във вените му, Брукс му крещи, че е в безопасност, че се връща у дома и че преди два дни жена му е родила здраво момче.

Итън отвори очи.

Главата му бе облегната на прозорец и той гледаше към планинския терен, който се носеше под него със скорост двеста и четиресет километра в час. Доколкото можеше да прецени, летяха на височина около седемстотин и петдесет метра. Беше водач на въздушна линейка шест месеца след завръщането си от Ирак и преди да постъпи в Сикрет Сървис, и разпозна не само рева на турбините „Лайкоминг“ над главата си, но и пропорциите на ВК 117. Управлявал бе същия модел в „Полет за живот“.

Вдигна глава от стъклото и понечи да почеше носа си, но откри, че ръцете му са закопчани отзад.

Пътническата кабина беше стандартна конфигурация — две двойки седалки, разположени една срещу друга, и товарен отсек в задната част, отделен със завеса.

Дженкинс и Поуп седяха срещу него и Итън с удоволствие забеляза, че носът на шерифа още е бинтован.

Сестра Пам, сменила класическата си униформа на медицинска сестра с черни панталони, черна фланела с дълъг ръкав, бойна униформа и тактическа пушка „Хеклер и Кох“, седеше до него. Дъга от шевове минаваше от бръсната част на главата й през слепоочието и се спускаше до средата на бузата. Бевърли я беше подредила така и яростта на Итън припламна отново при спомена какво бяха сторили с горката жена.

Гласът на Дженкинс прозвуча в слушалките:

— Как се чувстваш, Итън?

Макар да се чувстваше скапан от опиата, главата му вече беше започнала да се избистря.

Итън обаче не отговори.

Просто го изгледа мълчаливо.

— Извинявам се за шока вчера, но не можехме да си позволим да рискуваме. Доказа, че си повече от способен да се оправяш, и не можех да допусна загубата на още живот, твоя или на хората ми.

— Загуба на живот, а? Това ли те тревожи най-много сега?

— Позволихме си да те рехидратираме, нахранихме те и те облякохме. Погрижихме се за раните ти. Трябва да кажа… изглеждаш доста по-добре.

Итън погледна през прозореца — безкрайни борови гори пълзяха в долини и по възвишения, които понякога се издигаха над горското ниво, показвайки голи скали.

— Къде ме водите? — попита Итън.

— Удържам на думата си.

— Към кого?

— Към теб. Показвам ти за какво става дума.

— Не раз…

— Ще разбереш. Още колко ни остава, Роджър?

— Ще ви сваля след петнайсет минути — отвърна пилотът в слушалката.

Пустошта беше зашеметяваща.

Докъдето му стигаше погледът, нямаше никакви пътища и постройки.

Само покрити с гори хълмове и от време на време по някоя сребърна нишка между дърветата — поток или река.

Не след дълго гората остана зад тях и по промяната на звука на турбините Итън разбра, че пилотът насочва машината към земята.

Летяха над кафяв, сух на вид терен, който след петнайсетина километра се смени с огромна иглолистна гора.

На височина трийсет метра над земята хеликоптерът зави и няколко минути кръжа над един и същи участък, докато Поуп изучаваше терена с бинокъл.

— Чисто е — каза най-сетне той в микрофона си.

Кацнаха на голяма поляна, заобиколена от високи дъбове в есенна премяна. От роторите високата трева се разлюля на дълги вълни, които се разширяваха в концентрични кръгове от хеликоптера.

Итън се взираше в поляната, докато двигателят утихваше.

— Какво ще кажеш за една малка разходка, Итън? — каза Дженкинс.

Пам разкопча колана на скута му и ремъците на раменете.

— И белезниците ли? — попита тя.

Дженкинс погледна към Итън.

— Ще се държиш ли прилично?

— Разбира се.

Итън се наведе напред, за да може Пам да стигне до ключалката.

Белезниците се отвориха.

Итън се протегна и разтри китките си.

Дженкинс погледна към Поуп и изпъна ръка.

— Носиш ли ми онова, за което те помолих?

Шерифът му подаде сребрист пистолет, който изглеждаше достатъчно масивен, за да използва патрони 357 Магнум.