Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Дженкинс го изгледа със съмнение.

— Виждал съм те как стреляш — каза Поуп. — Ще се оправиш. Целиш се в сърцето или още по-добре в главата и нямаш проблеми.

Поуп бръкна зад седалката си и извади АК-47 с пълнител за сто патрона. Итън го видя как превключва на автоматична стрелба.

Дженкинс свали слушалките си и дръпна завесата между пътническия отсек и пилотската кабина.

— Ще бъдем на четвърти канал — каза той на пилота. — Ще се обадим, ако се наложи да се изнасяме спешно.

— Ще си държа пръста на копчето.

— Свържете се с нас и при най-малкия признак за опасност.

— Слушам, сър.

— Арни остави ли ви оръжие?

— Всъщност две.

— Няма да се бавим.

Дженкинс отвори вратата и слезе.

Итън го последва след Поуп и Пам и се спусна по рампата в меката достигаща до кръста трева. Настигна Дженкинс и четиримата закрачиха бързо през поляната. Поуп водеше с автомата си, а Пам вървеше последна.

Беше ясен, златен следобед.

Всички изглеждаха нервни и на тръни, сякаш бяха тръгнали на патрул.

— Откакто дойдох в Уейуърд Пайнс, непрекъснато се ебавате с мен — каза Итън. — Какво правим в тази проклета пустош? Искам да ми кажете още сега.

Влязоха в гората и бавно продължиха през гъстите храсталаци.

Чуваше се крясък на птици, който приближаваше.

— Итън, но това не е пустош.

Итън зърна нещо едва забележимо между дърветата и осъзна, че досега не го е забелязал заради растителността. Ускори крачка през храстите и дръвчетата, растящи между високите дървета. Дженкинс го следваше плътно.

Когато стигна в подножието му, Итън спря и погледна нагоре.

Отначало не можа да разбере какво точно гледа. Долу гредите бяха плътно покрити с мъртви и живи пълзящи растения и кафяво-зеленият камуфлаж скриваше формата на структурата, сливаше я така пълно с цвета на гората, че ако не я гледаш конкретно, тя изчезваше.

По-нагоре се виждаха стоманените греди, които бяха станали червени от дълбоката ръжда. Векове окисляване. Три дъба бяха израснали право през средата на структурата и се виеха нагоре, някои от клоните им дори поддържаха металните греди. Беше оцелял само корозиралият скелет на долните шест етажа на сградата. Няколко греди в горната част бяха огънати и завити като кестеняви букли, но по-голямата част от конструкцията отдавна беше рухнала в центъра и бе погълната от гората.

Крясъците на птиците от развалините беше оглушителен. Сякаш това пред тях беше някакъв многоетажен кафез. Навсякъде се виждаха гнезда.

— Помниш ли как поиска да бъдеш прехвърлен в болница в Бойси? — попита Дженкинс.

— Да.

— Е, доведох те в Бойси. В самия център на града.

— Какви ги говориш?

— Това пред теб е сградата на Ю Ес Банк. Най-високият небостъргач в Айдахо. Офисите на Сикрет Сървис са били тук, нали? На седемнайсетия етаж, ако не се лъжа.

— Ти си побъркан.

— Зная, че прилича на гора, но всъщност се намираме в средата на Капитол Булевард. Щатският парламент е само на петстотин метра натам през дърветата, макар че ако искаш да откриеш някаква следа от него, ще трябва да копаеш.

— Какво е това? Някакъв номер ли?

— Казах ти.

Итън сграбчи Дженкинс за яката и го придърпа към себе си.

— А сега започни да говориш смислено.

— Беше вкаран в състояние на забавени жизнени функции. Видя машините…

— За колко време?

— Итън…

— За колко време.

Дженкинс замълча и Итън изведнъж осъзна, че нещо в него изобщо не иска да чува отговора.

— За хиляда осемстотин и четиринайсет години…

Итън пусна яката на Дженкинс.

— … пет месеца…

Залитна назад.

— … и единайсет дни.

Итън погледна към руините.

Към небето.

— Май ще е по-добре да седнеш. Хайде. — Докато Итън сядаше в папратите, Дженкинс погледна към Поуп и Пам. — Ще ни оставите ли малко насаме? Но не се отдалечавайте много.

Двамата се дръпнаха.

Дженкинс седна на земята срещу Итън.

— Мислите ти препускат — каза той. — Ще опиташ ли да не мислиш за минута и просто да ме изслушаш?

Беше валяло неотдавна — Итън усещаше влажната земя през кафявия униформен панталон, в който го бяха обули.

— Ще те попитам нещо — рече Дженкинс. — Когато те попитат кое е най-голямото откритие в историята, за какво се сещаш най-напред?

Итън сви рамене.

— Хайде, кажи ми.

— Излизането в космоса, теорията на относителността, не знам…

— Не. Най-голямото откритие в историята на човечеството е предвиждането как човекът ще изчезне.

— Като вид ли?