Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Итън излезе със залитане на нещо като поле или поляна — не че можеше да види каквото и да било, но дъждът заваля отгоре му с нова сила, сякаш вече не беше защитен от чадъра на клоните.

Отпред като че ли чу ромона на реката, но той се изгуби в тежкото дишане зад него.

Нещо го блъсна в гърба — не особено силно, но достатъчно, за да изгуби равновесие и да не успее да посрещне следващия удар.

И следващият…

И следващият…

И следващият…

И следващият, след което Итън се просна на земята и лицето му се заби в калта. Всичко бе заглушено, освен смеха на децата, които се хвърляха отгоре му от всички страни, от всички ъгли — слаби юмруци, които нямаше как да го наранят, парещи плитки порязвания, редки и доста по-обезпокоителни удари с тъпи предмети по главата — и всичко това се стоварваше все по-бързо отгоре му, сякаш беше нападнат от пасаж пирани.

Нещо го наръга в хълбока.

Итън извика.

Отвърнаха му с подигравки.

Ново наръгване — последвано от океан от болка.

Лицето му пламна от ярост и Итън рязко освободи първо лявата си ръка, после дясната.

Опря длани на земята.

Надигна се.

Нещо твърдо — камък или сопа — го тупна по тила достатъчно тежко, за да го зашемети.

Ръцете му се подгънаха.

Отново падна по лице в калта.

Отново се разнесе смях.

— Удари го по главата! — извика някой.

Но Итън вече се надигаше отново, този път крещейки, и явно изненада децата, защото за част от секундата ударите престанаха.

Повече време не му трябваше.

Сви крака под себе си и се изправи, замахна към първото лице, което видя — високо момче на дванайсет или тринайсет — и го просна в безсъзнание на земята.

— Назад — изсъска той.

За първи път имаше достатъчно светлина да види с какво си има работа — две дузини деца на възраст между седем и петнайсет. Бяха го наобиколили, повечето въоръжени с фенерчета и най-различни импровизирани оръжия — пръчки, камъни, кухненски ножчета. Едно дете стискаше счупена дръжка от метла с назъбен край.

Бяха облечени като за Вси светии — пъстра парцалива смесица от костюми, отмъкнати от гардеробите на родителите им.

Итън беше почти благодарен, че е изгубил мачетето, защото иначе щеше да накълца ситните лайна на парченца.

От лявата му страна имаше слаба брънка в кръга и можеше да прегази двете деца, които едва достигаха кръста му.

Но после какво?

Щяха да го преследват и да го уморят до смърт в тази гора като ранен елен.

Бавно се завъртя и спря погледа си върху най-застрашително изглеждащия от групата — русокос пубер, въоръжен с опънат три четвърти чорап, в който имаше нещо заоблено и застрашително на вид — може би бейзболна топка или стъклено кълбо. Тийнейджърът носеше костюм, който сигурно принадлежеше на баща му — няколко размера по-голям, с достигащи до върховете на пръстите му ръкави.

Итън изрева и пристъпи към момчето, замахнал с дясната си ръка. Щеше да го цапардоса, но хлапето отстъпи, спъна се, падна, скочи и веднага избяга в гората, като крещеше с пълно гърло, че ще го спипат.

Половината от децата последваха примера на водача си, подвиха опашки и побягнаха.

Итън подгони онези, които не го направиха. Чувстваше се малко като лос, опитващ се да пръсне глутница койоти, но в крайна сметка прогони всички, с изключение на едно. Децата се разбягаха с писъци сред боровете, сякаш ги гонеше самият дявол.

Момчето, което остана, го гледаше през дъжда.

Беше облечено като каубой — шапка в червено и бяло, ботуши, тясна вратовръзка и каубойска риза.

Държеше фенерче и камък и стоеше напълно безизразно.

— Не те ли е страх от мен? — попита Итън.

Момчето поклати глава. Дъждът се стичаше по полите на шапката му. То погледна към Итън и когато лъчът на фенерчето освети луничките по лицето му, Итън разбра, че го лъже. Страхуваше се, долната му устна трепереше неудържимо. Въпреки това беше надянало най-храбрата физиономия, която можеше, и Итън неволно му се възхити и се запита какво ли го е накарало да остане на мястото си.

— Трябва да спрете да бягате, господин Бърк.

— Откъде знаеш името ми?

— Тук бихте могли да живеете чудесно, а дори не го разбирате.

— Какво е това място?

— Просто градче — рече момчето.

Чуха се гласове на възрастни и нова група фенерчета замига сред боровете като изгряващи звезди.

— Къде е домът ти? — попита Итън.

Момчето наклони глава настрани, озадачено от въпроса.

— Какво искате да кажете?

— Къде си живял преди Уейуърд Пайнс?