Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Итън така и не видя какво стана.

Бевърли също.

Случи се толкова бързо, сякаш мъжът бе взел решение в последния миг.

Едно-единствено плавно движение.

Вдигна бухалката и замахна.

Звукът от удара на ясеновото дърво в черепа накара Итън инстинктивно да затвори очи и да се извърне.

Тълпата изрева.

Когато Итън отново отвори очи, Бевърли лежеше на земята и се мъчеше да пълзи.

В гърлото му се надигна пареща горчилка.

Мъжът с тирантите пусна бухалката и се затътри към тълпата.

Бухалката се търкулна по улицата към Бевърли.

Тя посегна към нея, пръстите й бяха на сантиметри от дръжката.

Някаква жена в черни бикини, черни обувки на токчета, черна корона и черни ангелски криле излезе в кръга.

Завъртя се кокетливо.

Тълпата отново изрева.

Жената тръгна към Бевърли, която се мъчеше да достигне бухалката.

Приклекна, отправи й бляскава усмивка и вдигна оръжието, хвана го с двете си ръце и го вдигна над главата си като бойната брадва на някаква кралица на демони.

„Не, не, не, не, не…“

Стовари бухалката право в центъра на гърба на Бевърли.

Радостни крясъци изпълниха улицата, докато Бевърли се гърчеше на земята.

Какво ли не би дал в този момент да се намира в кабината на хеликоптера си на шейсет метра над Главната и да изстрелва по 2000 куршума на минута в тълпата, разкъсвайки кучите синове на парчета!

Итън се извърна от прозореца, грабна масичката за кафе и я запрати в стената. Разлетяха се трески и парчета счупено стъкло.

Усилието само изостри още повече яростта му.

Жадуваше за насилие, някакъв глас вътре настоятелно го подтикваше да слезе долу сред тълпата и да започне да сече. Да, накрая щяха да го надвият, но изгаряше от желание да се хвърли в тълпата и да започне дива касапница.

„Но тогава ще умреш.

И никога вече няма да видиш семейството си.

Никога няма да разбереш какво е всичко това“.

Итън се върна при прозореца.

Бевърли лежеше неподвижно на улицата, а локвата кръв се разширяваше около главата й.

Кръгът се нарушаваше и затваряше.

И изведнъж тълпата й се нахвърли едновременно.

Беше предателство да се махне, но не можеше да издържи да стои тук и да гледа, без да е в състояние да направи нищо, за да й помогне — сам срещу петстотин души.

„Нищо не можеш да направиш. С нея е свършено. Махай се, докато все още можеш“.

Докато тичаше обратно към вратата, Итън чу вика на Бевърли. Болката й, пълната й безпомощност напълниха очите му със сълзи.

„Успокой се.

Може да те дебнат от другата страна на вратата.

Трябва да бъдеш бдителен“.

Итън пристъпи в коридора.

Беше празен.

Затвори вратата на апартамента.

Глъчката на Главната се превърна в тихо мърморене.

Избърса очи и тръгна в посоката, от която беше дошъл, по коридора и през вратата към стълбището.

Поколеба се на площадката, надничайки надолу през парапета.

Не се чуваше никакъв звук.

Нищо не помръдваше.

Всичко беше зловещо притихнало.

Спусна се.

Долу отвори съвсем леко вратата, колкото да се промъкне навън.

Тясна ивица светлина освети алеята.

Итън стъпи в една локва и затвори.

Валеше по-силно, отколкото преди.

Не помръдна цели трийсет секунди, докато чакаше очите му да свикнат с тъмното.

После вдигна качулката над главата си и тръгна на юг по средата на алеята.

Далеч отпред дъждът се лееше в светлия кръг под една улична лампа, но иначе тъмнината между сградите беше толкова плътна, че Итън не можеше да види и собствените си крака.

Тълпата отново нададе ликуващ рев.

Помисли си за Бевърли и си заповяда да не си представя какво й се е случило. Пръстите му се стегнаха около дръжката на мачетето, зъбите му изскърцаха.

Стъпки отпред го накараха да закове на място.

Намираше се на десетина метра от пресечката със следващата улица, уверен, че е невидим в сенките.

Появи се мъж в тъмна мушама, вървящ на запад от Главната.

Той спря под уличната лампа и се загледа в алеята.

Държеше сатър и фенерче.

Мъжът пресече улицата и влезе в алеята.

Включи фенерчето си и освети Итън.

— Кой е там?

Итън видя как дъхът му излиза на пара от устата му.

— Аз съм — каза той и тръгна към мъжа. — Видя ли го?

— Кой „аз“?

Лъчът още беше насочен към лицето му и Итън се надяваше, че мъжът вижда как се усмихва, схваща какъв безумец върви към него.

Очите на мъжа се опулиха, когато Итън приближи достатъчно, за да види синините, кръвта и шевовете по съсипаното му лице, но реакцията му — да вдигне сатъра за удар — закъсня с половин секунда.