Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Итън замахна хоризонтално с достатъчно сила, за да съсече противника си през кръста.

Краката на мъжа се подкосиха, той рухна на колене и Итън го довърши с три жестоки удара.

Затича се. Възбудата от убийството му даде нови сили.

Излетя от алеята и се озова на Седма.

Отдясно — половин дузина светлини на две преки надолу, движещи се по улицата към центъра на града.

Отляво — петдесет или повече души, завиващи от Главната. Фенерчетата им замигаха, когато се озоваха в тъмната улица.

Итън си плю на петите и се втурна в следващата алея. Напред не се виждаха никакви светлини, но въпреки шумното си дишане чуваше многобройните стъпки зад себе си.

Озърна се — стена от светлини се носеше по алеята.

Чуха се викове.

Осма улица приближаваше бързо към него.

Трябваше да смени курса и вече преценяваше възможностите, но не можеше да вземе решение, преди да види какво го чака нататък.

Излетя на Осма.

Наляво — никого.

Надясно — една-единствена светлина на няколко преки от него.

Зави надясно и се затича презглава по диагонал на улицата.

Прескочи бордюра и се озова на отсрещния тротоар, едва не се препъна, но по някакво чудо успя да се задържи на крака.

След още двайсет метра се озова на следващата пряка западно от Главната и когато погледна назад за две секунди, преди да завие, видя първата група светлини да се изсипва от алеята.

Ако имаше късмет, не го бяха забелязали.

Зави на ъгъла.

Благословена тъмнина.

Продължи по тротоара, криейки се под черните сенки на боровете.

Следващата улица също беше пуста и бърз поглед през рамо потвърди, че го преследват само шепа светлинки, на около двайсет секунди зад него.

Итън изтича още една пряка на запад и после продължи на юг.

Улицата свърши.

Беше стигнал до края на града.

Спря насред пътя, задъхан, опрял ръце в коленете си.

Преследвачите приближаваха — както зад него, така и от запад.

Реши, че може да пробяга две преки обратно към Главната, но това му се струваше неразумно.

„Размърдай се. Само губиш преднината си“.

Точно пред него имаше викторианска къща, зад която започваше гората.

„Да“.

Краката му горяха, когато побягна напред да прекоси улицата и да продължи покрай къщата.

Намираше се на три крачки от боровете, когато детски глас извика:

— Отива към гората!

Итън погледна назад.

Двайсет или трийсет души завиха на ъгъла на къщата със запалени фенерчета. Тичаха към него като един и за миг Итън се запита защо пропорциите им му се струват някак странни.

Твърде къси крака, твърде големи глави, светлините твърде близо до земята.

„Деца.

Защото всички са деца“.

Хвърли се към дърветата, гълтайки въздух, наситен с горчиво-сладкия аромат на мокри борови иглички.

В града беше трудно да вижда, а тук, в гората, бе направо невъзможно.

Наложи се да включи фенерчето и несигурният му лъч го поведе между дърветата и над гниещи дънери. Надвиснали клони и млади борчета шибаха лицето му.

Децата влязоха в гората по петите му, зад него се чу трясък на счупени клони. Итън имаше смътна представа къде би трябвало да е реката; мислеше си, че ако продължава да се движи надясно, няма как да я пропусне, но вече губеше ориентация и чувството му за посока се разнищваше като лош възел.

— Виждам го! — изпищя някакво момиче.

Итън се озърна назад само за миг, но едва ли можеше да намери по-неподходящ момент — налетя на изпопадали клони, краката му се оплетоха в корени и той се просна на земята. Фенерчето и мачетето изхвърчаха от ръцете му.

Стъпки навсякъде около него.

Приближаваха от всички страни.

Итън се помъчи да се изправи, но някакво пълзящо растение се бе увило около десния му глезен и му трябваха пет секунди, за да се освободи.

При падането фенерчето беше угаснало и той не можеше да види нито него, нито мачетето, нито каквото и да било. Отчаяно зашари по земята, но напипваше единствено корени и клонки.

Изправи се с мъка и тръгна слепешком през шубрака, а светлините и гласовете приближаваха.

Без фенерче беше като сакат.

Можеше само да подтичва с протегнати ръце напред — единственият начин да не се забие в някое дърво.

Полудели лъчи на фенерчета играеха пред него, осветявайки за секунди терена — борова гора, задушаваща се до смърт от храсталаците, които отдавна е трябвало да бъдат изчистени с огън.

Детски смях — безгрижен, лекомислен, налудничав — изпълваше гората.

Кошмарна версия на някаква игра от детството му.