Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Томас повдигна рамене.

— Е, нищо няма да се получи, ако седим тук. Ако нямате друго предложение, да се качим горе и да ги измъкнем.

— Предложение? — повтори Миньо. — Аз нямам никакво.

— Тогава нагоре.

Томас се изкатери по стълбата и се озова в още едно познато помещение — това с пултовете, където бе въвел кодовете, с които се изключваха скръбниците. Чък също бе стигнал дотук, помнеше колко храбро се държа, макар да си умираше от страх. И само час след това гибелта наистина го застигна. Болката от загубата на неговия приятел отново се пробуди в гърдите на Томас.

— Дом, мил дом — пропя Миньо. Сочеше кръглата дупка над тях. Това бе отворът, излизащ на Скалата. Във времето, Когато лабиринтът функционираше, този отвор бе прикриван с холографско изображение, за да изглежда като безкрайно небе отвъд стръмния ръб на Скалата. Сега, разбира се, устройството бе изключено и през отвора се виждаха стените на лабиринта. Една метална стълба бе подпряна така, че да води право към тях.

— Не мога да повярвам, че се върнахме отново тук — въздъхна Тереза. Гласът й отекна глухо в околните стени.

Думите й го накараха да си помисли, че двамата най-сетне са застанали на една и съща страна. Опитват се да спасят други хора, да поправят това, което бяха направили. Да се помъчат да започнат всичко поновому. Искаше му се да го повярва с всяка частица на съществото си.

— Луда работа, а? — погледна я той.

Тя се усмихна за първи път of… не помнеше откога.

— Луда работа.

Имаше толкова много неща, които Томас все още не помнеше — за себе си, за нея, — но тя бе тук, готова да помага, и това бе всичко, което можеше да желае.

— Не мислите ли, че е най-добре да се качим горе? — попита Бренда.

— Ами да — съгласи се Томас. — Най-добре е да се качим.

Той се изкатери последен. Горе се издърпа над ръба и премина по двете дъски, поставени върху отвора в каменния под на лабиринта. Под него, където сега се виждаше само дъното на шахта, преди холограмата бе създавала илюзията за бездна. Спря се и вдигна глава, за да се изправи за пръв път пред лабиринта.

Там, където някога имаше яркосиньо небе, сега имаше само тъмносив таван. Холограмата, скриваща стените на Скалата, бе деактивирана и на нейно място се извиваше тъмносив свод. Но гледката на масивните, обрасли с бръшлян стени на лабиринта накара дъха му да секне. Те си оставаха все така величествени и без помощта на илюзията и сега бяха надвиснали над него като древни, напукани, обрасли в зеленина монолити. Сякаш стърчаха тук от хиляда години — огромни надгробни камъни, бележещи гробовете на мнозина.

Томас се бе завърнал.

Този път ги поведе Миньо, изправил рамене, и всичко в поведението му показваше, че изпитва гордост за двете години, през които бе властвал из коридорите на лабиринта. Томас го следваше на крачка и не спираше да извива глава, за да огледа величествения бръшлян, надвиснал от тавана. Беше странно усещането да се завърне тук след всичко, което бе преживял след бягството си.

Никой не произнесе нито дума, докато тичаха към Езерото. Томас се зачуди какво ли си мислят за лабиринта Бренда и Хорхе — не се съмняваше, че им изглежда огромен. Един бръмбар острие никога не би могъл да предаде подобни мащаби в стаята за наблюдение. И можеше само да си представи какви спомени се пробуждат в душата на Гали.

Свърнаха зад последния ъгъл и стигнаха източния портал на Езерото. Когато Томас се изравни с онзи участък от стената, където бе завързал Алби за бръшляна, и вдигна глава към мястото, видя там само гъсто сплетени клони. Колко много усилия да спаси бившия водач на езерните само за да го види как умира няколко дена по-късно, след като умът му така и не можа да се възстанови от Промяната.

Мисъл, която накара в жилите му да закипи гняв.

Стигнаха отвора в стената, образуващ Източната порта, и Томас спря да си поеме дъх. Езерото бе изпълнено със стотици хора. Томас с ужас забеляза, че сред тях има дори бебета и малки деца. Трябваше да изминат няколко секунди, преди вестта за идването им да се разпространи из тълпата, но не след дълго всички погледи бяха втренчени в новопоявилите се и над Езерото се възцари тишина.

— Знаеше ли, че са толкова много? — попита Миньо.

Имаше хора навсякъде — никога досега в Езерото не е било

толкова многолюдно. Но това, което лиши Томас от способността да говори, бе видът на самото Езеро. Прихлупената постройка, която наричаха Чифлика, дребните, превити дръвчета, Кървав дом, нивите, сега обрасли с плевели. Обгорената Картографска, с почерняла, зееща врата. От мястото, където стоеше, виждаше леярната. Душата му се изпълваше с вълнение и трепет.