Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Лицето на Джансън почервеня. Вместо да отвърне на Томас той се обърна към лекаря:

— Направи каквото е нужно да отвориш това хлапе.

Томас понечи да протестира, но в този миг нещо остро се заби в ръката му и прати топли вълни нагоре към тялото. Той изгуби сили и тупна на количката. Беше напълно обездвижен от шията надолу, завладян от ужас. Доктор Кристенсън се наведе над него и подаде спринцовката на сестрата.

— Томас, наистина съжалявам. Но трябва да го направим.

Докторът и сестрата го нагласиха в количката, вдигнаха краката и изопнаха тялото. Томас можеше да мърда съвсем леко с глава, но само толкова. Изведнъж си даде сметка, че е обречен. След малко ще умре. Освен ако някой от „Дясната ръка“ не се добере дотук веднага, той щеше да умре.

Джансън се появи в полезрението му. Кимна одобрително и потупа доктора по рамото.

— Хайде, приключвайте. — След което изчезна, а Томас чу викове откъм коридора, преди вратата да се затвори.

— Трябва да довърша още някои изследвания — обясни доктор Кристенсън. — А след това ще те прехвърлим в операционната. — Той се обърна да подреди някакви инструменти отзад.

Томас имаше чувството, че докторът му говори от разстояние стотици мили. Лежеше безпомощно, мъчеше се да подреди мислите си, докато докторът му вземаше кръв, а след това направи измервания на черепа. Но едрите капки пот по челото издаваха и неговото притеснение. Ще му стигне ли един час да приключи с операцията? Няколко часа?

Томас затвори очи. Зачуди се дали устройството за обезвреждане на оръжия си е свършило работата. Или някой го е открил. Всъщност почти му се искаше да е така. Ами ако ЗЛО наистина са на ръба да открият лелеяния лек? Той се помъчи да диша равномерно, опита се да раздвижи крайници. Нищо не се получи.

Докторът внезапно се изправи и се усмихна на Томас.

— Мисля, че сме готови. Сега ще те откараме в операционната.

Мъжът побутна леглото и над главата на Томас изплува таванът на коридора. Неспособно да помръдне, момчето следеше местещите се лампи. По някое време затвори очи.

Скоро ще го приспят. Светът ще изчезне. А след това ще умре.

Томас отново отвори очи. Пак ги затвори. Сърцето му туптеше, ръцете му бяха плувнали в пот, пръстите стискаха отчаяно чаршафа. Движенията му се възвръщаха, но бавно. Отвори очи. Светлини над него. Още един завой, после още един. Отчаянието бе толкова силно, че заплашваше да изстиска живота от него, преди да го направят докторите.

— Аз… — изхъхри той, но нищо друго не излезе от гърлото му.

— Какво? — Кристенсън се наведе към него.

Томас се опита да заговори, но преди да успее да оформи някакви думи, коридорът се разтресе от оглушителен тътен, докторът се спъна и тласна количката, докато се мъчеше да запази равновесие. Леглото полетя право напред и се удари в стената, отскочи и се блъсна в другата стена. Томас се опита да помръдне, но все още беше парализиран, безпомощен. Спомни си за Чък и Нют и сърцето му се изпълни с печал.

Някой изкрещя от посоката на взрива. Последваха викове, сетне отново се възцари тишина, докторът се изправи, улови дръжките на количката и продължи да я тика по коридора и право през две люлеещи се врати. Озоваха се в бяла операционна зала, където ги чакаха още лекари с операционни престилки.

Кристенсън незабавно започна да дава разпореждания:

— Трябва да побързаме! Всички да заемат местата си. Лиза, въведи го в анестезия. Веднага!

— Не сме приключили с подготов… — понечи да отвърне една нисичка жена.

— Няма значение! Нищо чудно скоро цялата сграда да бъде обхваната от пламъци.

Той нагласи количката непосредствено до операционната маса, няколко ръце се пресегнаха, вдигнаха Томас и го прехвърлиха на масата. Изтегнат по гръб, той завъртя очи и установи, че е заобиколен от поне десетина лекари и сестри. Усети убождане в ръката и Когато погледна, установи, че ниската жена му поставя система. Все още можеше да помръдва леко само ръцете.

Нагласиха отгоре операционна лампа. Поставиха и други неща върху тялото му — датчици на монитори, които се заеха да издават равномерно писукане. Чуваше разговори на много хора, те се движеха забързано като в добре трениран танц.

А светлината бе толкова ярка. Стаята се завъртя, макар че той лежеше съвършено неподвижно. Единственото, което усещаше, бе надигащият се ужас. И съзнанието, че краят е съвсем, ама съвсем близо.

— Дано успеете — успя да произнесе.

След няколко секунди упойката го надви и той потъна в безсъзнание.