Джеймс Дашнер - Последният кандидат

— Томас? — Доктор Райт се пресегна и сложи ръката си върху неговата. — Добре ли си? Имаш ли още въпроси?

Томас се изправи и избута ръката й настрана.

— Да вървим… където казахте.

Гърдите му отново се свиха, сякаш внезапно някой бе изпомпал въздуха от кабинета на Джансън. Той стана и се отправи към вратата. Отвори я и излезе в коридора. Дори това му костваше твърде много усилия.

Томас следваше лекарите, завладян от объркани мисли. Не знаеше какво да прави. Нямаше начин да се свърже с „Дясната ръка“, а бе изгубил способността да разговаря телепатично с Тереза — или с Арис.

Свърнаха на няколко места и това криволичещо движение накара Томас да си спомни за лабиринта. Почти му се прииска отново да е там, където животът като че ли не бе толкова сложен.

— Тук отляво има една подходяща стая — посочи Джансън. — Вече поставих там таблет, в случай че искаш да оставиш съобщение за твоите приятели. Ще намеря начин да им го предам.

— А аз ще се погрижа да ти донесат нещо за ядене — обади се отзад доктор Райт.

Томас бе подразнен от тяхното внимание. Спомни си как едно време са изпълнявали смъртното наказание на осъдените. Винаги им предлагали последно ядене. Каквото си пожелаят.

— Искам пържола — заяви той и я погледна. — И скариди. И омар. И палачинки. И шоколадов сладкиш.

— Съжалявам, ще трябва да се задоволиш с няколко сандвича.

Томас въздъхна.

— Така и предполагах.

Томас седеше в меко кресло, загледан в таблета на масата пред него. Нямаше никакво намерение да пише на когото и да било, но не знаеше какво друго да прави. Положението се оказа далеч по-сложно, отколкото бе очаквал. Нямаше представа какво му готви съдбата, но мисълта, че ще го разрежат жив, не му бе хрумнала. Беше предполагал, че ще разговарят с него, че ще се заемат с разни изследвания, докато пристигне „Дясната ръка“.

Но от тези изследвания връщане назад нямаше.

Накрая написа кратка прощална бележка до Миньо и Бренда, в случай че повече не ги види, и отпусна глава на сгънатите си ръце, докато му донесат храната. Яде бавно, след това пак си почина. Единствената му надежда бе, че неговите приятели ще дойдат навреме. Бе решил да не напуска тази стая, докато не стане крайно наложително.

После задряма, а минутите се нижеха.

Събуди го почукване на вратата.

— Томас? — чу приглушения глас на Джансън. — Наистина трябва да започваме.

Думите му пробудиха паника в душата на Томас.

— Аз… още не съм готов. — Знаеше, че звучи нелепо.

След дълга пауза Джансън продължи:

— Боя се, че нямаме кой знае какъв избор.

— Но… — Томас се чудеше какво да каже, ала в този момент вратата се отвори и Джансън влезе вътре.

— Томас, забавянето само влошава нещата. Трябва да вървим.

Томас нямаше идея какво да направи. Беше изненадан колко е бил спокоен до този момент. Даваше си сметка, че е стигнал предела и времето му изтича. Той си пое бавно дъх.

— Да приключваме тогава.

Плъха се усмихна.

— Последвай ме.

Джансън отведе Томас в стаята за подготовка, където имаше болнична количка и всякакви монитори, както и няколко сестри. Там беше и доктор Кристенсън, облечен с престилка и с хирургична маска на лицето. Томас виждаше само очите му, но и по тях определи, че няма търпение да започне.

— Това е то, нали? — попита. Отново го завладя паника, усети, че стомахът му се свива болезнено. — Време ли е да ме режете?

— Съжалявам — отвърна докторът. — Но трябва да започваме.

Плъха се готвеше да добави нещо, Когато в сградата зазвуча тревожният сигнал на аларма.

Сърцето на Томас подскочи, той почувства първия полъх на надеждата. Това трябваше да е „Дясната ръка“.

Вратата се отвори и Когато той се обърна, видя, че на прага стои жена с изплашен вид.

— Пристигна бергът с доставката, но се оказа, че е измама, за да вкарат хора вътре. В този момент се опитват да превземат комплекса.

Отговорът на Джансън накара Томас да замръзне от ужас.

— Трябва да побързаме с процедурата. Кристенсън, започвай. Сложете му упойка.

Гърлото на Томас се сви, гърдите му отказваха да се движат. Сякаш тялото му бе замръзнало.

Джансън продължи да издава заповеди:

— Доктор Кристенсън, побързайте. Кой знае какво са намислили тези хора, не бива да губим нито секунда. Ще ида да наредя на охраната да не ги допуска насам.

— Почакайте — успя най-сетне да изграчи с прегракнал глас Томас. — Не съм сигурен, че мога да го направя. — Думите му прозвучаха неуверено, сигурен бе, че няма да се спрат на този етап.