Чайна Миевил - Морелси

… и тук Заро Гънст, който се возеше на съединението между петия и шестия вагон, се наведе с една кука и наперено, с точността на въоръжен с копие рицар, халоса лоста в движение.

Ударът строши пръта му и го запокити с трополене сред морелсите, но стрелката с трясък се премести, щом хлътна под фигурата на носа и предните колела на „Медис“ се плъзнаха по възела. Влакът продължи отново по безопасна линия.

— Браво на онзи — рече капитанката. — Беше зле отбелязана смяна на ширината на линиите.

Шам издиша. За няколко часа с индустриален крик и като нямаш избор, може да смениш ширината на колелетата на влака. Но да връхлетиш върху прехода в движение? Щяха да претърпят влакокрушение.

— Е… — рече капитан Нафи. — Хитрец е той. Да ни вкара в беля. Къртиш, стари кърте!

Екипажът изръкопляска — традиционният отклик на тази традиционна похвала за такава хитрост, проявена от плячката.

Навътре в гъсталака на морелсите.

Къртът забави ход. „Медис“ се прехвърли на друга линия, направи завой, удари спирачки и остана на разстояние, докато заровилият се хищник душеше за едри тундрови червеи, нащрек за преследвачи. Не само железничарите можеха да разчитат вибрациите на влаковете. Някои зверове усещаха тракането и пулса на железницата от мили разстояние. Крановете на палубата полека спуснаха вагонетките върху съседните линии.

Екипажите на вагонетките форсираха малките си двигатели, местеха леко стрелките. Те бавно се заприближаваха.

— Той се задейства.

Шам сепнато погледна нагоре. До него Хоб Вуринам, младият юнга, се беше навел въодушевено напред. С обиграна напереност той вдигна яката на опърпаната си премяна — палто трета-четвърта ръка. — Старият кадифен господин ги чува.

Надигна се къртичина. Показаха се мустаци, носът на тъмна глава. Беше голям. Муцуната се завъртя ту на едната, ту на другата страна и разпръсна пръст и лиги. Устата се отвори — претъпкана със зъби. Къртицата имаше добър слух, но двойното изтракване на възела я обърка. Тя изръмжа продрано.

С внезапен яростен удар един снаряд се стовари до нея. Кирагабо Лък — землячка на Шам, туземка от Стрегай, свирепа харпунджийка — бе стреляла и не улучи.

Къртът на мига се изправи и се залови скоростно да копае. Харпунджията на Вагонетка 2, Данджамин Бинайтли, едър мъжага с лунносив тен и жълта коса от горите на Гълфласк, изкряска с варварския си акцент и екипажът му препусна напред; разхвърчаха се буци пръст. Бинайтли натисна спусъка.

Нищо. Харпунът засече.

— По дяволите! — изруга Вуринам. Съскаше като зрител на мач по пънтбол. — Не улучи!

Но Бинайтли, огромният горянин, беше се научил да ловува с копие, увиснал с главата надолу от лиани. Беше се доказал като зрял мъж, като прониза с копие сурикат от петнайсет метра и го завъртя толкова бързо, че семейството му дори не забеляза. Бинайтли извади харпуна от калъфа му. Вдигна тежкото оръжие — мускулите му се издуха като тухли под кожата, а вагонетката все повече приближаваше към ровещия грамаден звяр. Наклони се назад, изчака — и после изстреля снаряда право в къртицата.

Изправи се къртът на задни лапи и изрева. Копието се разтресе. Въжето на харпуна изплющя и се разви, щом звярът се замята, кръв шурна по пръстта. Релсите се изметнаха и вагонетката се втурна напред, повлечена от животното. Бързо! — те вързаха почвена котва за въжето и я метнаха зад борда.

Другата вагонетка се върна в играта и Кирагабо втория път не пропусна. Още котви задраха земята зад ревящата яма и разбеснялата се пръст. „Медис“ се разтресе и потегли след къртоловните вагонетки.

Канджите пречеха на подземника да рови надълбоко. Той стърчеше наполовина над земята. Закръжиха лешояди. По-наперените прехвърчаха да го кълват и къртът разтръска рунтавата си козина.

и най-сетне, сред лагуна от камениста степ — петно от пръст сред безкрая на релсите, той се спря. Потръпна и после замря. Когато лакомите гларелси пак накацаха по косматата могила на тялото му, той не ги изтръска.

Светът притихна. Последно издихание. Смрачаваше се. Екипажът на къртоловния влак „Медис“ точеше ножове. Вярващите благодаряха на Каменноликите или на Мария Ана, или на Боговете свадливци, или на Гущера, или на Схватливия Ом, или на онзи, в когото вярваха. Свободомислещите също имаха пред какво да благоговеят.

Големият южен кърт беше мъртъв.

Остров от месо! Грамадата на трупа се издигаше.

Коларите затегнаха примки в кожата му и лебедките по покривите издигнаха тонове къртиче месо и ценната кожа над земята, върху която никой не би стъпил. Лешоядите най-сетне си отлетяха у дома, заменени в небето от арктически черни прилепи. В гаснещите лъчи къртът предприе последно, посмъртно пътуване към касапския вагон. и никакви илюстрации, никакви плоскографии, никакви намерени сред останките тридета, картини, калотипии или изображения с течни кристали, и несъмнено не и тъпите до гъзобол спомени на къртоловците, които Шам бе слушал твърде много пъти, не биха могли да го подготвят каква небивало смрадлива работа следваше подир това.