Чайна Миевил - Морелси

Сърцето на Шам затупа учестено.

— Давай — подкани го докторът. — Само недей да се пречкаш.

Шам изпъшка от студ. Повечето от екипажа бяха облечени в кожи. Дори и Рай Шосундер, който на минаване го изгледа важно-важно, имаше приличен заешки елек. Рай беше по-малък и като каютен прислужник — технически по-долу в йерархията на „Медис“ и от Шам, но беше стъпвал на релси и веднъж преди това, което в парцаливата меритокрация на къртоловния влак му даваше предимство. Шам се сгуши в евтиното си яке от кожа на вомбат.

Екипажът се блъскаше по пътеките и товарните платформи, въртеше лебедки, точеше остриета, смазваше колелетата на закопчаните вагонетки. Високо горе Наби се люлееше в кошницата си под балона наблюдателница.

Бойза Гоу Мбендей, първият помощник, стоеше на наблюдателната платформа на покрива на последния вагон. Той беше мършав, мургав и енергичен нервак със сплъстена от насрещния вятър рижа коса. Проследяваше напредъка им по карти и мърмореше на жената зад него. Капитан Нафи.

Нафи наблюдаваше кърта през огромен телескоп. Държеше го стабилно до окото си въпреки размерите му и въпреки че го крепеше с една ръка — със силната си десница. Не беше висока, ала привличаше погледа. Бе стъпила здраво в боеподобна поза. Дългата ѝ побеляла коса бе привързана назад с панделка. Тя не помръдваше, а кафявото ѝ, покрито с петна от старост палто се развяваше около нея. По обемистата ѝ механична лява ръка примигваха лампички. Металът и слоновата кост по нея прищракваха и трептяха.

„Медис“ тракаше през заснежената равнина. Вдигна скоростта и от драг’ндрагун премина в друг ритъм. Покрай скали, пукнатини и плитки пропасти, покрай струпани тайнствени вехти останки.

Светлината вдъхваше благоговение на Шам. Той погледна нагоре, към две или повече мили свеж въздух и през него — към грозната кълбяща се граница на вредоносните облаци, отбелязваща горното небе. Храсти, шипести и черни като желязо, профучаваха покрай тях, а понякога и парчета истинско желязо, стърчащи там от погребани древни времена. Докъдето очи видят, до и отвъд хоризонта във всички посоки гледката бе покрита с плетеница от безкрайни и безбройни релси.

Морелсите.

Дълги прави участъци, тесни завои; метални релси върху дървени траверси, които се застъпваха, виеха се в спирали, пресичаха се в метални възли; отклоняваха се във временни странични коловози, които достигаха до главни линии и отново се вливаха в тях. Тук железопътните линии се разстилаха и оставяха между тях метри непокътната земя; там се приближаваха толкова едни до други, че Шам можеше да прескача от една на друга, въпреки че тази идея го разтрисаше по-силно и от студа. Там, където се събираха — линии се засичаха с линии под двайсет хиляди ъгъла — имаше механизми, всякакви видове стрелки: У-образни разклони, преплетени коловози за разминаване, глухи линии, прелези, единични и двойни отклонения. А на приближаване към всички тях изникваха семафори, стрелки, приематели или ръчни превключвачи.

Къртицата се гмуркаше под плътната почва или камъка, по който минаваха тези релси, и изпъкналата бразда от пръст, отбелязваща преминаването ѝ, изчезваше и отново се надигаше и нагъваше земята между метала. Насипът на дирята ѝ описваше прекъсната линия.

Капитанката вдигна микрофон и даде инструкции с пращящ глас:

— Стрелочници, на позиция!

Миризма на дизел отново облъхна Шам и този път му хареса. Стрелочниците се наведоха от пътеката, опасваща локомотива, от платформите на втория и четвъртия вагон, размахали регулатори и куки.

— Дясно на борд! — изкомандва капитанката, щом забеляза, че къртицата променя курса си и един стрелочник насочи дистанционното си към приближаващия транспондер. Стрелката прещрака; сигналът се смени. „Медис“ стигна до разклонението и зави по новата линия, отново по дирята ѝ.

— Дясно на борд… Ляво на борд… Пак ляво на борд… — Кънтящите по високоговорителя инструкции вкарваха „Медис“ все по-надълбоко сред арктическите отпадъци, той лавираше на зигзаг по дървото и метала, от релса на релса в морелсите, тракаше по съединенията и все повече догонваше бързата, лъкатушна диря на къртицата.

— Ляво на борд! — чу се заповед и една стрелочничка се подчини. Но Мбендей се провикна:

— Задръж!

— Ляво на борд! — кресна капитанката.

Стрелочничката отново натисна своя бутон, но беше късно — семафорът весело профуча край тях (така се стори на Шам, сякаш той знаеше, че това ще предизвика безредие и се кефеше). Шам не можеше да диша. Пръстите му стиснаха парапета. „Медис“ сега фучеше към стрелката и ги носеше към онова, което бе пощурило Мбендей…