Чайна Миевил - Морелси

— Ами… — отвърна Вуринам и се изплю през борда. — Нищо. Сигурно е тука от един милион години. Ама локомотивът вече си е отишъл. Неведнъж.

Браунол кимна.

— А последният вагон?

— Ами… — рече Вуринам. — За това… Нали казваше на Шам Сурап да стои там и да си трае? — Вуринам се ухили. — Може и да ти се прище да размислиш.

Шам се промъкваше през стая, катурната настрана. Стъпваше по под, който някога е бил стена. Пътят, по който избра да заобиколи другарите си, беше задръстен с какво ли не.

— Виждаш ли проблема? — попита Вуринам. Имаше врата — сега тя се намираше на тавана и леко поотзяваше. — Заклещена е — поясни Вуринам, — а ние всичките сме малко едрички.

Не беше справедливо. Почти непрекъснато екипажът додаваше на Шам с приказки, че бил едър за възрастта си, а така си и беше. Той не беше най-малкият от екипажа на „Медис“ нито най-дребният, нито пък най-лекият. Йехат Бор беше висок има-няма метър, мускулест и с мечешка сила. Можеше да се изправя на ръце и да прави опори. Мяташе харпуна надалече почти колкото Бинайтли. Правеше обръщания, увиснал на въже. Обаче Шам се оказа най-дребният и най-лекият тук и сега.

— Мен изобщо не трябва да ме има тук. — На Шам му докривя, като чу как гласът му внезапно затрепери. Ала беше тук, нали така? Промъкна се тук, тласкан от внезапен копнеж за приключения и вселената се бе отзовала на неговата шашарма. Работата му беше да бинтова и да вари чай, моля, моля, а не да си натриса гъза в разпломбирани влакове, претърпели крушения.

„О, Каменнолики!“ — помисли си той. Не му се влизаше в купето… но как му се щеше да му се иска!

— Казах ти аз — измърмори някой. — Зарежи, той няма да…

— Стига де — рече Вуринам. — Ти нали си падаш по останки? — Той погледна Шам в очите. — Какво ще кажеш?

Всичките му колеги от екипажа го гледаха. Срамът или храбростта накараха Шам да се съгласи? Добре де, и тъй, и инак.

Той се вкопчваше, набираше се. Риташе. Същото е, като да изследваш изоставени сгради в Стрегай, рече си. Беше го правил. Не че се справяше блестящо, ама беше по-добър, отколкото бихте предположили. Избутаха краката и задника му, той се загърчи, спря да диша и издрапа през пролуката.

Зад вратата беше тъмно. Прозорците по сегашния таван на вагона бяха изпочупени. Прашни лъчи светлина падаха от дупките, хвърляха светли петна и осветяваха пръст, плесен, парчета хартия, парцали.

— Не се вижда много-много — обади се Шам. Задрапа по-смело, катурна се и тупна долу с трясък. „Е… — помисли си той предпазливо, докато си бършеше ръцете. — Не е чак толкова зле.“

— Готово — докладва той. — Какво има тук?

Не кой знае какво. Задната стена на вагона беше разбита с таран отвън, отдавна. Очите на Шам привикнаха към полумрака. Пръснатите хартии все още бяха изпъстрени с откъслеци от написано, твърде малки, че да се схване смисълът. Имаше купчини пепел.

— Само боклуци — установи той. Прозорците в краката му бяха отворени към земята. Тя бе толкова близо, че той потръпна.

Не бе за учудване, разбира се, че това наведе Шам на мисли за баща му. Те се тътреха из черепа му бавно като стар товарен влак. Такава ли е била гледката и когато влакът на баща му се е обърнал? Оцелели нямаше, не се чу нито дума. Шам си беше представял влака много пъти — издължена крипта на колела. Ала не и прекатурен ето така. Провал на въображението му, който сега той поправи. Подсмръкна.

Повлече се през боклуците. Като дете си бе играл много пъти на извличане на останки — и ето; вярно, боклуци, но все пак останки. Развалините на стол. Отломки от ординатор. Разпръснатите чаркове от потрошена пишеща машина. Той поразбута отломките с крака.

Нещо изтрака и се изтърколи от парцалите. Череп.

— Какво стана? — извика Вуринам в отговор на крясъка на Шам.

— Нищо ми няма — провикна се Шам. — Само се стреснах. Няма нищо.

Шам се вгледа в черепа, а той впери очните си кухини в него. Гледаше го и с трето око, акуратна дупчица право в средата на челото. Той срита дрипите. Имаше и други кости. Макар и да не стигаха за цяло тяло, помисли си Шам с новопридобитата си, съвсем крехка проницателност.

— Мисля, че намерих капитана — каза тихо Шам. — Мисля също и че капитанът няма кой знае каква нужда от спасяване.

От голата пръст в една прозоречна рамка стърчеше кост от ръка. Беше забита дълбоко. До нея имаше счупена чаша, кален чиреп. Все едно някой бе копал с нея.

Шам не беше бебе. Той знаеше, разбира се, че това са суеверия, че пръстта не е отрова буквално. Много години бяха минали от времето, когато той си мислеше, че едничкият допир до нея наистина би го убил. Но действително бе опасна, със сигурност. Цял живот го бяха учили да я избягва, и не безоснователно.