Чайна Миевил - Морелси

Подземният — в него копаят и ровят ровещите зверове, там има пещери, корени, древни жили от останки и може би дори желязо и дърво от отдавна забравени или още невиждани линии на морелсите.

Морелсите, опасващи равноземието — това е вторият етаж. Релси и траверси, следващи случайните криволици на географията и вековете във всички посоки. Прострели се в безкрая.

Земите, държавите и континентите са третият етаж. Те стърчат над релсите. Те се издигат върху грунднорма — основата от твърда земя и камък, твърде плътна за пробиване за земеровите от първия етаж. Това ги прави годни за обитаване. Има безброй архипелази, самотни острови, държавите и континенти под въпрос.

А над всичко това, там, докъдето върховете на по-големите земи се издигат през километрите годно за дишане долно небе и се забиват в горното, над границата, са лепкавите грамади на планинските земи. По чиито етажи, обгърнати в отровна мъгла и развален въздух, пълзят, препускат и се клатушкат братовчедите на летците от горното небе, отровнодишащите хищници парвенюта. Редом с тях — и неприятни биологични творения, зародили се другаде.

От тези четири зони в две и половина човешкият живот продължава. Във вътрешността, по островите с изглед към желязото и траверсите, и дивашката мръсотия на морелсите, има плодни градини и ливади, езера и бързоструйни потоци. Плодородни нежни почви, засети с тучни посеви. Там фермерите фермеруват край градове, които градуват. Там живеят сухопътните хора, по-голямата част от човечеството. Горе над железопътните пътешествия и несгоди.

Покрай тези места са морелсовите брегове, наречени литорална зона. Това е крайбрежието. Пристанищни градове, от които тръгва превозът — товарни и ловни влакове. Където фарове греят далече над рифовете от боклук, стърчащи над пръстта. „Дайте ми вътрешността, дайте ми и откритите релси — казват и релсоплавателят, и сухопътникът. — Само ми спестете литоралните душици.“

Съществуват много такива нравоучения сред железничарите. Те особено много си падат по поговорки и правила. Като например: „Винаги давай всичко от себе си за този, когото сред морелсите го грози опасност.“

и отново — кръгът от свободни от дежурство железничари, които се препираха за залозите от животинските боеве. Отново подкокоросванията и пощипванията на дресьорите.

Денят бе ясен, студен и ветровит и всичко това караше Шам да примигва. Той се промъкваше боязливо нагоре. „Ох, да го вземат мътните“ — възкликна той наум с необяснимо за себе си притеснение, щом видя за какво залага публиката.

Бяха птици. и то не тукашни, от тези ширини, а бойни петли пигмеи. Сигурно ги бяха отглеждали и къткали само за този миг. Всеки от тях бе по-малък и от врабче. Мъничките им обици се тресяха, миниатюрните им гребенчета туптяха, те клопаха и кряскаха, изпъчили гърди — миниатюрно дуене, обикаляха наперено в кръг и си вземаха мярка един на друг. Най-долу краката им бяха нагиздени с малки адски шпори. По традиция за най-дребните бойни птици те не бяха метални, а от закалени и излъскани къпинови бодли.

Да, Шам забелязваше вниманието и вещината, с които някои сред тълпата преценяваха бойците. Той можеше да оцени свирепостта и храбростта на внезапното нападение, съпроводено с безумно плющене на крила, когато птицата атакуваше другата мъничка птица. Чуваше залозите — математика на диващината. Но колкото и да се мъчеше да преодолее погнусата и да гледа с въодушевление, или дори само със спокоен интерес, Шам само потръпваше и ума му занимаваше единствено това, че птиците са дребосъчета.

За няколко проточили се секунди той се наведе над бойния терен. „Какво беше всичко това?“ — помисли си той. Самонаблюдаваше се, сякаш тялото му бе кукла на конци. „Какво ли си е наумил Шам?“ — почуди се той.

А, ето го и отговора. Излезе, че не само за бозайниците му било жал. Шам придърпа ръкавите върху пръстите си, докато останалите железничари го наблюдаваха с нарастващо озадачение, без дори да го прекъсват — толкова методично се движеше той. Сега се пресягаше надолу, към вихрушката от прах и кръв, и пух от пера, сред която двете миниатюрни петлета се биеха до смърт. После — дясна ръка, лява ръка — Шам ги вдигна оттам.

Вятърът, крясъците, пухтенето на локомотива не секваха, ала въпреки това в този миг сякаш всичко притихна. А! Този звук ехтеше в главата му. Сякаш в отговор на действието си чуваше полуодобрителната, полунеодобрителна смеховка на Трус и Воам. А зад тях — изненадващо за него — усети нишка от същото противоречиво чувство, идеща от отдавна отишлите си майка и татко на Шам. Те го наблюдаваха.