Джим Бъчър - Смъртоносна опасност

– Ако имате да казвате нещо по същество – прекъснах го аз, – сега е моментът.

Очите на Ортега проблеснаха.

– Присъствам тук като свидетел на Червения крал и всички Вампирски дворове като цяло. Това е всичко. Просто съм свидетел.

Бианка ме погледна отново.

– Свидетел, който ще разкаже на Дворовете за предателското ви нападение и незаконното нахлуване в дома ми – каза тя. – Което означава война между нашия род и Белия съвет.

Война.

Между вампирите и Белия съвет.

Мамка му. Това беше немислимо. Подобен конфликт не беше избухвал от векове. Поне никой от живите не си спомняше нещо такова – а някои магьосници живеят адски дълго.

Трябваше да преглътна и да прикрия факта, че съм преглътнал.

– Добре. И тъй като той все още не е хукнал да докладва, мога само да предполагам, че ще ми предложите някаква сделка.

– Винаги съм смятала, че схващате ужасно бързо, господин Дрезден – каза Бианка. – Ще изслушате ли предложението ми?

С всяка изминала минута болката ми се засилваше все повече. Тялото ми отпадаше. Бях изпълнен с енергия, но похарчих голямата част от нея за заклинанията си. Тя щеше да се възстанови, ала батерийките ми се изтощаваха – и вече не можех да не обърна внимание на слабостта и на световъртежа.

Честно казано, вампирите ме бяха хванали на мушката. Нуждаех се от план. Отчаяно. И от време.

– Разбира се – отвърнах аз. – Ще ви изслушам.

Бианка нави косата на Сюзан около пръста си.

– Първо. Ще ви бъде простена вашата... проява на лош вкус през последните няколко дни. Не броя смъртта на последните двама – не мога да кажа, че е била непровокирана, а и поне са умрели бързо. Ще ви простя, господин Дрезден.

– Колко мило.

– Нататък става още по-добре. Когато си тръгвате, можете да вземете със себе си оборудването си, черепа и курвата на Бялото копеле. Цели, невредими и с уверения за неприкосновеността им за в бъдеще. Ще считаме, че сме квит.

Позволи в гласа ми да се промъкне суха нотка.

– Как бих могъл да откажа.

Тя се усмихна.

– Вие убихте един мой много близък човек, господин Дрезден – наистина не директно, но действията ви доведоха до смъртта й. Това също ще ви простя.

Присвих очи.

Бианка поглади Сюзан по косата.

– Тази ще остане с мен. Вие ми отнехте близък човек, господин Дрезден. А аз ще отнема някой близък до вас. Така отново ще сме квит. – Тя се усмихна леко на Ортега, после ме погледна и попита: – И така, какво ще кажете? Ако предпочитате да останете с нея, аз съм убедена, че ще намерим подходящо място за вас тук. След съответните застраховки, гарантиращи ни вашата лоялност, разбира се.

Няколко секунди зашеметено мълчах.

– Е, магьоснико? – попита вече по-рязко тя. – Какъв е отговорът ви? Приемете сделката ми. Моя компромис . Или ще последва война. А вие ще станете първата й жертва.

Погледнах към Сюзан. Тя ме зяпаше безизразно, леко отворила уста, изпаднала в някакъв транс. Сигурно можех да я извадя от него, при условие че вампирите не ме разкъсат на парчета, докато се занимавам с това. Поглед-нах към Бианка. Към Ортега. Към съскащите вампири. Лигите им капеха по полирания паркет.

Болеше ме цялото тяло и се чувствах адски уморен.

– Обичам я – каза аз.

Не го произнесох много силно.

– Какво? – Бианка ме погледна. – Какво казахте?

– Казах, че я обичам.

– Тя вече е наполовина моя.

– И какво от това? Все още я обичам.

– Човешкото в нея вече е съвсем малко, Дрезден. И съвсем скоро тя ще стане моя сестра.

– Възможно е – отвърнах аз – А може би не. Махнете ръцете си от приятелката ми.

Очите на Бианка се разшириха.

– Вие сте луд – каза тя. – Флиртувате с хаоса, с унищожението – с войната. Заради тази наранена душа?

Опрях жезъла си в пода и почерпах енергия. Бръкнах по-надълбоко, отколкото бях опитвал досега. Навън утринното небе се разтресе от гръм.

За миг Бианка и дори Ортега изглеждаха доста неуверени и се озърнаха, преди отново да погледнат към мен.

– Заради една душа. Заради една любима. Заради един живот. – Влях силата в стрелящата пръчка и върхът й засия в огненобяло. – Според мен това е единственото, заради което си струва да се води война.

Лицето на Бианка се изкриви от гняв. Тя вече не можеше да се сдържа. Кожата й се разцепи като на някоя отвратителна гъсеница и изпод маската от плът се появи черната твар. Пастта й зееше и черните й очи горяха със животинска ярост.

– Убийте го! – изкрещя тя. – Убийте го, убийте го, убийте го!