С. Кинкейд - Императрица

И тогава ми хрумна нещо: „Хелионистите ще се възползват от това. Ще кажат, че това е порицание от Живия космос.“

Звездите бяха изражение на волята на божествения Космос. Можеше ли да има демонстрация на недоволство, по-силна от тази? Тази мисъл накара дори и мен да потръпна от суеверен страх.

Не можех да кажа със сигурност дали вярвам в Живия космос, но знаех, че Космосът не вярва в мен. Всички свещеници ми го бяха казали.

Когато се обърнах към Тирус, той беше свалил императорския си скиптър и сега просто го гледаше.

— Мисля, че го направих аз — промълви той толкова тихо, та едва го чух.

— Тирус…

Но не можехме да разговаряме. Отвсякъде ни заобикаляха политически съюзници и врагове, които се бяха стекли на Валор Новус при първия признак на трагедия, трябваше да се погрижим за труповете на мъртвите и да уведомим семействата им. Отдръпнах се настрана, за да могат прислужниците да вдигнат труповете, и обувката ми се удари в нещо твърдо.

Погледнах бързо надолу.

Мъртво момиче. Младо, с осеяна с грозни мехури кожа на ръката, с тъмни очи, които гледаха към тавана с онзи мътен, втренчен поглед на мъртвец…

„Сидония.“

Примигнах и видях, че не е тя. Не беше тя.

И все пак призракът ѝ сякаш се надигна в ума ми, напомни ми, че тя никога повече няма да съществува в тази вселена. Докато мислех за това, всичко в галактиката ми се стори мрачно и празно. Изпълних дробовете си с парливия въздух, за да се насиля да се съсредоточа, да остана прикована в настоящето. Затова успях да различа думите, които казваха на Тирус.

Още една трагедия. Нея я бяхме пропуснали.

— … мисля, че беше отрова…

Рязко обърнах глава към тях. „Моля те…“

— Саливар е мъртъв, така ли? — попита Тирус.

Не! Не, не !

Съпругът на Девини. Той беше изпил виното.

Тя беше жива. Все още представляваше опасност за нас.

Бях пропуснала целта.

Бях прекарала цял месец сама, затворена, в очакване да срещна смъртта по заповед на Тирус. Запълних този месец с ненавист към самата себе си, задето все още копнеех за него, макар да бях сигурна — така сигурна!, — че той е виновникът за смъртта на Сидония. А той знаеше, че мисля така.

Макар че надви баба си, изтръгна ѝ самопризнание, че ме е заблудила, и двамата се целунахме пред всички най-могъщи личности в империята…

Помежду ни все още съществуваше известно смущение.

А аз все още се измъчвах от тези коварни съмнения.

Очаквах с радост и страх вечерта, която смятахме да прекараме съвсем сами след церемонията Помилване, защото той беше толкова зает с императорските си задължения. За първи път щяхме да останем само двамата.

Сега обаче това нямаше да се случи.

Повечето от мъртвите бяха загинали от рани, получени от стъпкването, а не от изгарянията от звездата. Свещеничката, която ни беше изпратил сенатор Фон Амадор на мястото на Фустиан нан Домитриан, беше мъртва.

А когато прислужниците на Тирус започнаха да разследват, откриха, че една от жертвите е моят кандидат-убиец. Показаха ни охранителните записи, които бяха уловили опита за отравяне. Двамата с Тирус видяхме сцени от събирането на Високопочитаемите преди оттеглянето ни… Видях как се движа сред тълпата и поглеждам към един Високопочитаем, който се спъна и се вкопчи в рамото на съпругата си… а в това време Високопочитаем от незначителен клон на фамилията Ротси капна в питието ми няколко капки.

А после този Ротси започна да ме наблюдава. Очевидно не беше забелязал, че съм сменила бокала си с този на Девини, но ме последва в Голямата хелиосфера, за да види с очите си как загивам от отровата му.

— С неговите камъни по неговата глава — подметнах аз, когато разпознах лицето му сред труповете.

Усетих, че погледът на Тирус е прикован в мен, и добавих:

— Дори не подозирах, че в бокала ми има отрова. Само като си помисля, че без да искам съм я предала на…

— Да — прекъсна ме Тирус с разбиращ тон. — Сигурен съм, че си съкрушена. — После се обърна към прислужниците си:

— Погрижете се всички да разберат, че този Високопочитаем е отровил Саливар. Не споменавайте нищо за Немезида.

Отново се извърна към видеото и Тирус му направи знак да се пусне пак.

— Какво? — попитах тихо аз.

— Разпитайте и този — каза Тирус и забучи пръст в образа на Високопочитаемия, който се беше спънал и отклонил вниманието ми, докато отровата капеше в напитката ми. — Ако трябва, уплашете го. Уверете се, че не е бил съучастник.