С. Кинкейд - Императрица

Преди някой да успее да зададе още въпроси, Тирус премина към частта за възвишените си надежди — как ще възстанови науката, за да обезвреди заплахата от лошото пространство. Този път нарочно заглуши сектора на Високопочитаемите, за да се чуе ликуването на Излишните. Това, че оповести двете си най-скандални намерения по едно и също време, раздели възмущението и го насочи в две посоки, точно както се надяваше.

А после като завършек на първата си реч пред Съвета, която бе изпратена с оглушителни овации, Тирус протегна ръка, хвана моята и ме придърпа към себе си, за да ме покаже в най-прекрасния ми вид. Вместо лишен от цветове албинос, какъвто бях, изглеждах изтъкана от наситени цветове — блеснала черна коса и бронзова кожа с блясък по скулите, в блестяща рокля от слоеве злато, които се спускаха един по един като буйна река.

Красива жена, а не изчадие. Така изглеждах.

Но това, което може да постигне илюзията, си има граници. Знаех го в сърцето си.

Сега ни предстоеше първото истинско изпитание — щяхме да разберем дали хората възприемат публичния ми образ така, както се надяваше Тирус. Сега, сред публика от Излишни, се надявахме те да бъдат изпълнени с прекалено голямо страхопочитание и радост, че присъстват на такова велико събитие, за да се занимават с това, каква съм аз — или по-точно какво съм аз.

Двамата с Тирус влязохме в Голямата хелиосфера. С изострено до болка внимание мислех за всяко трепване на миглите си, за всяко помръдване на мускулите. Сега, когато всички знаеха, че не съм човек, беше по-важно от всякога да приличам на такъв.

Тълпата в Голямата хелиосфера замлъкна, когато влязохме в свещената зала от диаманти и кристали. Всички паднаха на колене и притиснаха ръка към сърцето си в поздрав към императора.

— Станете — каза Тирус. Никога не ги караше да стоят на колене, както обичаше да прави покойният Рандевалд.

Минахме през разделеното на две море от тела и Тирус зърна Астра ну Амадор, притеснена млада свещеничка, която работеше за сенатор Фон Амадор.

Тирус кимна в мълчалива благодарност. Тя кимна и се усмихна в отговор. Беше достатъчно амбициозна, за да види, че ако ни направи впечатление, може да стане първосвещеник на мястото на Фустиан нан Домитриан. Тирус и Фустиан бяха скарани от церемонията насам, когато Фустиан отказа да ме благослови. На мястото на Астра Фустиан щеше да откаже да извърши днешната церемония в мое присъствие.

Сега, когато вдигнах поглед и огледах всичко наоколо, наистина забелязах силата на светлината, която нахлуваше през прозорците, макар че тя едва-едва затопли кожата ми. Хелиосферата беше проектирана така, че да я пречупва по хиляди начини за службите. Нямаше нужда от огледала, които да увеличават светлината на звездите, когато се намирахме толкова близо до червената звезда хипергигант — Хефест, за Ритуала на помилването.

Хефест блестеше, така огромен и ярък, че по-далечните и по-малките звезди в Космоса се губеха сред чернотата. Тълпата щеше да прилича само на силуети, очертани на огромния огнен език на неговата светлина, ако не беше блестящият пигмент, инжектиран под кожата на присъстващите, от който чертите им се открояваха в мрака. Не разпознах нито едно от лицата.

Застанахме сами в най-вътрешния кръг, докато свещеничката Астра поставяше свещени потири из цялата зала.

Затворниците Излишни мълчаливо се подредиха на опашка. В затвора те бяха приели хелионистката вяра и представляваха онази щастлива дузина, която щеше да получи помилване тази година като награда за покаянието си.

Ролята на Тирус в церемонията беше кратка — той пристъпи напред и мъжете и жените коленичиха пред него, оголвайки достойните си за съжаление глави, обръснати в знак на преданост към новата им вяра. Тирус изрече кратката реч на помилването. Оттук нататък нещата ги пое свещеничката.

Астра започна да се движи между новите вярващи и да им помага да се съблекат. После поведе всеки един за ръка към прозореца, за да го разположи под суровия поглед на свещения хипергигант. Голите мъже и жени се притиснаха към прозореца, разпериха ръце, пръсти, попиха светлината с всеки сантиметър от кожата си.

Тирус ме хвана за ръката, леко ме побутна и двамата отстъпихме назад и още по-назад, докато свещеничката бавно оправяше оптичните устройства, така че в залата да проникне още светлина от хипергиганта.

Тази светлина стана толкова ярка, че сякаш се заби в зениците ми. Потокът бяла светлина обгори очите ми и аз инстинктивно стрелнах ръката си нагоре да предпази лицето ми. През пелената, която сега се спускаше пред очите ми, чух шумолене — и други хора вдигаха ръце и правеха същото. А после пламна горещина — огромна, ужасна вълна от жега, която се блъсна във въздуха помежду ни, опари кожата ми и аз разбрах, че е прекалено силна.