С. Кинкейд - Императрица

Нещо не беше наред.

Помилваните мъже и жени се отдръпнаха от прозорците и черните им силуети се разкривиха. Ужасните им викове раздраха въздуха. Одеждата на свещеничката пламна, а от потирите с масло се издигнаха колони от горещина.

Възприех няколко неща наведнъж: пламъци, стотици тела около мен и само един изход.

Това беше смъртоносна клопка.

Реагирах преди всички други: стиснах Тирус в хватката си, без изобщо да помисля какво правя, и го хвърлих право над главите над тези, които стояха между мен и изхода. Не бях усещала такава сила, откакто ме смалиха до размерите на обикновена жена.

Скочих над главите на хората, които вече се размърдваха, започваха да се обръщат, да реагират, да крещят. Струваше ми се, че се движат през някакво блато, аз обаче прелетях покрай тях. Тирус си възвърна равновесието. Само след секунда застанах до него и дори да се опиташе, той не би могъл да ми попречи да го тласна през вратата.

Измъкнахме се от нажежения задушлив въздух на свещената зала. Зад гърба ни пламъците се разрастваха. Масата от тела, която бях очаквала, се устреми към мен и изпълни въздуха с писъци, крясъци и трополене на бягащи крака.

Човешката вълна изхвърли на спасителния бряг първите шепи късметлии. Останалите запълниха рамките на вратата, а после дори още по-плътно. Ръце, крака и уплашени крещящи лица запушиха всички дупки. Входът се задръсти и виковете на ужас се превърнаха в истерия, когато хората осъзнаха, че са в капан.

Тирус посочи към един Излишен наблизо.

— Повикай помощ! ВЕДНАГА! Кажи на всички кораби наблизо да пратят медицински ботчета!

След това се хвърли напред, към задръстената от хора врата.

Прикованите в капан жертви протегнаха ръце към него.

С един скок той се озова до тях и започна да ги освобождава, а аз прогоних безжалостната мисъл, че дори да спаси тези, на тяхно място ще дойдат други. Присъединих се към усилията му да освободи хората. В паниката им техните отчаяно посягащи ръце се вкопчваха в моите, но въпреки това беше трудно да ги отскубна един от друг. Колкото и хора да изтеглях, вратата така и не се отпушваше, за да могат да избягат другите. Вместо това на мястото на освободените се провираха следващите и пречеха на всички. Но после усилията ни започнаха да се увенчават с успех. В стената от хора се отвориха пролуки, през които заизлиза тъмният пушек от хелиосферата. Това обаче си имаше цена. Посягащите ръце вече не ме деряха, не деряха нищо… Виковете станаха все по-тихи, докато накрая не се възцари мълчание. Устните на хората в огромната запушалка посиняха, а очите им се изцъклиха.

Дълго след като някои от извадените бяха сканирани от медицински ботчета, които се отдалечиха, преценили, че не могат да ги съживят, Тирус не спря да работи, да се мъчи да измъкне още хора. Аз просто отстъпих назад и огледах оцелелите. Едно медицинско ботче се понесе към мен във въздуха и неутрализира радиационното излагане.

Най-накрая сложих ръка на рамото на Тирус.

Ръцете му паднаха от двете страни на тялото.

Той се обърна. Светлите му очи се плъзнаха по оцелелите. Устните му се раздвижиха, докато ги броеше мълчаливо.

— Как можа…

Лицето му беше изцапано с пепел. Той прокара ръка през косата си, разроши я, изцапа я.

Едно ботче се приближи с бръмчене към него и той се стресна, когато червеният му пламък проблесна, за да го провери за радиационно излагане.

Тирус просто изглеждаше онемял от потрес.

— Не разбирам какво стана.

И аз преброих оцелелите. Само осемнайсет. Стотици все още бяха хванати в капан в хелиосферата. Повечето мъртви бяха от прислугата и служителите на един или друг Високопочитаем. Някои се бяха прегърнали, други лежаха на земята по гръб… или както ги бяха положили след смъртта им. Изгорената им кожа беше покрита с грозни червени мехури. Погледнах към едно ботче, което се рееше над главата на момче, застанало на четири крака. Момчето повръщаше от радиационното излагане.

Когато дойдохме тук, ни придружаваха и други медицински ботчета, но броят им — само една дузина — беше ужасяващо малък. А Тирус беше наредил на онзи Излишен да повика още. Медицинските ботчета трябваше да се стекат тук на цели ята веднага щом системата забележеше пробив.

А пробивът…

Обърнах се и погледнах объркана към Голямата хелиосфера. Звездата сякаш беше проникнала право през нея и ни беше изгорила — катастрофална авария в структурата на кораба, нещо, което ремонтните ботчета трябваше да са забелязали дълго преди да се е случило.