Ант Скаландис - Свят на смъртта 5 (Светът на смъртта против флибустиерите)

А ликвидацията на последиците беше в пълен ход. Язон го беше забелязал още отдалече, когато шофьорът на хелитаксито, традиционният транспорт на Касилия, като се извини пред тях, обясни, че по-нататък няма да могат да продължат: кварталът бил отцепен поради мащабните ремонтни работи. Високо издигащите се над домовете манипулатори на строителната техника потвърждваха думите му. Язон считаше, че е избрал най-краткият път до казиното, все пак помнеше нелошо града, но поради купищата строителни отпадъци, дълбоки ровове и заградителни препятствия, окичени с ярки флагчета, през цялото време се налагаше да описва осморки, така че на мястото на катастрофата се озоваха от съвсем неочаквана страна.

Разрушената от пиратите улица най-накрая се откри пред погледа им. Картината беше повече от печална. Особено потискащо впечатление оказа на Язон собственият му портрет, съвсем неотдавна украсявал фасадата на казиното над арката на парадния вход, а сега търкалящ се сред купищата отломъци. Огромното пластмасово пано по време на взрива се беше разцепило почти по средата, като оцелялата дясна половина на лицето му беше полята с някаква сива мръсотия, а най-добре се бе съхранила отчетливо изобразената му ръка, хвърляща върху зеленото сукно златистите кубчета на игралните зарове.

— Господин динАлт! — повика го през шума на строителната площадка гръмкият глас на един добре облечен и по спортному облечен млад мъж с дребния сферичен мобилен телефон в ръката. Охрана? Сътрудник на разрушената банка? Агент от специалните служби? Имаше ли някакво значение? Налагаше се да разговаря. Нали всъщност и затова беше долетял.

Това беше третият път, в който го разпознаваха. Първият беше митничарят, пожелал на почетния гражданин на Касилия хубаво да си почине. Вторият беше таксиметровият шофьор, който през целия път се мъчеше да измъкне у знаменития си клиент тайната на големите удари в игралните зали. Третият беше този младеж с неясна професионална принадлежност. Язон и Мета се приближиха до повикалия ги тип прехвърляйки се през доста ниския, но затова пък извънредно неудобен за ходене по него паралелепипед от металопластмасови тръбни конструкции.

— Господин динАлт, лично господин Уейн ще се радва много да ви види в офиса си.

Това беше произнесено с такава интонация, че беше просто неприлично да изяснява кой е въпросният господин Уейн. Името будеше някакъв смътен спомен у Язон, но той не можеше да го свърже с нищо конкретно.

— Наблизо е — добави младежът, а Мета в отговор направи такава гримаса (уж било близо, а пък изобщо не разбирам къде ни водиш), че пратеникът счете за свой дълг да поясни: — Сър Роджър Уейн е президент на националната банка на Касилия.

Временният кабинет на президента на банката, чието здание беше варварски разрушено по време на нападението на пиратите, се разполагаше в момента в подземието, да не кажем бункера, на същата улица, но изглеждаше достатъчно просторен и дори помпозен благодарение на високите окачени тавани и шикозната обстановка. Пътят към цитаделата на финансиста минаваше през поне десетина тежки бронирани врати, не оставящи на посетителите никаква надежда за измъкване навън. На всеки праг Мета с внимателен поглед оценяваше дали ще може разбие бравата, и с всяка измината врата помрачняваше все повече и повече, съзнавайки, че подобни стоманени конструкции не само не бяха по силите й, но дори и Кърк щеше да си строши зъбите с тях. Язон изпадаше в същото мрачно настроение, чувствайки се като уловен в капан. Единствената им утеха оставаха пистолетите, които никой до този момент не бе поискал да им отнеме.

Оказа се, че все пак познава господин Уейн. Беше го виждал само един път през живота си, а го бе познал веднага. Има и такива лица, които не блестят с нищо особено, но въпреки това се запомнят.

Уейн беше напълнял, оплешивял, лицето му сякаш бе потъмняло, но като цяло си бе останал все същия хлъзгав тип с потайни маниери. Допреди няколко години беше само един заместник-директор на една малка и скромна банка на края на града. Тогава лично бе проверил автентичността на всичките двайсет и седем милионни кредитни банкноти, връчени от Кърк на Язон, и една беше разменил на банкноти по хиляда. Особено релефен изплува споменът за онзи момент от онзи отдавнашен ден, в който начинаещият банкер с пребледняло лице поемаше от Яон дебелата пачка с банкноти с такава висока деноминация. Беше повече от ясно, че до онзи момент не му се беше случвало да държи толкова пари, които да му принадлежат поне отчасти. Всичко от онази паметна вечер отдавна беше история. Господин Уейн по всяка очевидност беше станал мултимилионер, дори и възможно милиардер, величаейки се сър Роджър Уейн, но навикът да пребледнява на нервна почва така и не го беше напуснал.