Сергей Лукяненко - Прозрачни витражи

Чингиз кима, макар и много неохотно. Попита:

— Тогава поне ти си кажи мнението.

— Аз съм против това, което става — честно отговорих аз. — И се надявам, че проектът ще се провали. И в отчета ще изкажа своето мнение. Но да изкарвам кирливите ризи, за забавление на целият свят — не.

— Честен отговор — каза Чингиз. — Благодаря.

Погледнах си часовника. Вече беше два, а трябва и да пътувам поне половин час…

— Ще тръгвам. Беше ми приятно… да пообщуваме.

— Извинявай, Карина — мрачно ме погледна Чингиз, — но ние вече се хващаме за сламка. За най-фантастичните варианти. Крайният срок наближава, днес уважаемият подполковник Томилин смята да проведе първите сеанси на шокова терапия.

— И да получи първите дайвъри?

— Да.

Аз почаках секунда и излязох от колата. Дъждът беше спрял, беше свежо и тихо. В къщите наоколо почти не бяха останали светещи прозорци.

— Чао-чао — вежливо се сбогува с мен младият шофьор. Вървейки към колата си, го чух как попита Чингиз: — И сега какво, при Ленка ли ще ходиш да се оплакваш, или при драскачите?

Изглежда, дайвърът наистина е в цайтнот… ако е решил цяла нощ да се мотае по познати и журналисти, опитвайки се да намери изход.

Изведнъж ми хрумна една аналогия, която ме накара да се усмихна. Смелият рицар смяташе да срази дракона. Но драконът се оказа държавен, на издръжка от кралският двор, грижливо гледан в случай на война, и даже притежаващ съответните чинове и награди. И сега рицаря, без да рискува да извади меча си, тича из двореца, моли фаворитите и фаворитките за подкрепа, пише докладни записки на съветниците, оплаква се на метресите, пие с бардовете и се оплаква навсякъде. Как може така! Та това е дракон! Такива — само с меча по шията!

Дракон. Точно така. Жалко за рицаря — звярът е доста опасен, но щом държавните интереси го изискват…

Моите събеседници (ако можем да причислим момчето към събеседниците) вече бяха тръгнали, когато загрях мотора и излязох от „Пчеларска“. На път за вкъщи видях същият катаджия, който все така зорко дежуреше.

Наивно е всичко това, Чингиз, наивно… Дайвърът ми хареса и аз бях съгласна с него почти за всичко. Но е глупаво да се надяваш, че можеш да победиш държавата. Още по-наивно е да мислиш, че можеш да победиш в спор с държавата.

deep

Enter.

Мозайката се разбърква и после се подрежда отново. Пълзят разноцветни огънчета — дълбината подрежда своят пъзел.

Как ли става това с дайвърите?

Сякаш онова, последното парченце от пъзела, което някога не успях да открия, си застава на мястото? Онова, което разделя рицаря от принцесата?

Не знам. И не съм сигурна, че искам да знам.

Излизам от къщи. Тази входна точка е реализирана като старинна беседка в парка. Паркът е твърде красив, твърде картинно неподдържан… няма такива в истинската Москва, а може би и никъде по света…

Вървя по пътечката, посипана с едър черен пясък. Ако тръгнеш надясно — там ще има пътека от жълти тухли. Наляво — самодвижеща се пътека. Ако се обърнеш назад — паркът ще свърши и ще започне пътека през Вечната Гора, където броди безгрижният Том Бомбадил, а от време на време се срещат и хобити.

Всеки от нас създава своя част от дълбината. Сътворява свят — и го дарява на другите. И чуждата дълбина не пречи на твоята. И затворът няма да попречи на Дийптаун, какво да се прави — в света има затвори. Напразно се паникьосва Чингиз…

Но все пак ми е тревожно на душата.

Минавам покрай „Старият лалугер“. Това е много приятно кафе в стил ретро, място за бохеми, макар и не много известно. Тоест, само си мисля, че минавам, но спирам и решително се отправям към вратата. Спах малко, не закусвах, само глътнах един антиацид 7 7 Т.е. лекарство срещу стомашни киселини. Бел.прев. от шишенцето. Гастритът също е професионална болест при жителите на Дийптаун, точно както „хванат от матрицата“.

„Лалугерът“ е пристанище на руските обитатели на дълбината. И толкова рано (по московско време) почти няма хора. Сядам на свободна масичка, поръчвам си яйца и бекон, портокалов сок и препечени филийки.

Е, а кой ми пречеше да изям точно същото в истинският свят?

На съседната маса — живописна двойка. Или по-точно, колоритен е само един от събеседниците — той изобразява сиамски близнаци, момче и момиче, сраснали странично. Устите се отварят синхронно, жестикулацията им е обща — това е проста маска, сложена от човек, обичащ да привлича вниманието. Сиамският близнак е доста пиян и гласът му гърми из цялото кафе: